Клайв Касслер - Изгубената империя

Макар да имаха намерение да разкрият всичко това на световното археологично и антропологично общество, те смятаха, че би било мъдро да си дадат няколко седмици да осъзнаят смисъла на откритието си и да се подготвят за медийната буря, която неизбежно щеше да последва след съобщението в пресата.

Сега разбраха защо Гарса никога не допускаше символът на Мешика Теночка, нефритената статуетка на Кецалкоатъл, да бъде физически анализирана. Ако това се случеше, бяха убедени, че ще се установи сходство между нея и резултатите от тяхната птица. Малеото всъщност не беше изработено нито от смарагд, нито от нефрит, а от рядък вид гранат, известен като магмен демантоид. С изключение на изящните извивки на птицата, характеристиките й бяха същите като тези на камъка, който Сам беше взел от пещерата.

Независимо къде и как Блейлок беше намерил птицата, учудващо доброто й състояние и уникалната участ на „Шенандоа“ заедно бяха оставили още по-невероятно доказателство: микроскопични следи от специфични за Индонезия пигменти, които предполагаха, че статуетката някога е била оцветена, може би за да напомня още по-точно на птицата малео.

В дните след завръщането им у дома няколко по-дребни загадки, които измъчваха Сам, Реми и останалите постепенно се подредиха на място: дневникът на Блейлок, чиито странности продължаваха да се проявяват тук и там, разбули мистерията около камбаната, когато Пийт откри две слепнати страници. Според драматичния разказ на самия Блейлок два дни преди заминаването си за Зондския пролив „Шенандоа“ бил нападнат от пирати, докато стоял на котва близо до остров Чумбе. За да не попадне камбаната, „сърцето на Офелия“, в лоши ръце, Блейлок я изхвърлил през борда. Но преди това свалил за спомен чукалото, като възнамерявал отново да ги сглоби заедно след завръщането си в Багамойо. При същото нападение Блейлок изгубил меча си — същият, който Силви Радфорд бе намерила, докато се гмуркала из тия места сто двайсет и седем години по-късно.

В деня, преди да замине за Индонезия, Блейлок оставил любимите си дневник и бастун, с които никога не се разделял, на една от наложниците си. Така те се озовали след години в ръцете на Мортън и неговия музей. Сам и Реми не можеха да не се запитат дали енигматичният Уинстън Блейлок някак си е знаел, че няма да се върне.

В крайна сметка параноята на президента Куаутли Гарса сама го погуби. Ривера, като добър войник, не бе оставил никакви следи, които да уличат шефа му, така че Сам и Реми сътвориха дезинформационен заговор, който почиваше на изчезването на Ривера. Изненадаха се от зрелищния резултат.

Въоръжени с подозренията си за туристите, убити от Ривера в Занзибар, и доказателствата в подкрепа на действителния произход на ацтеките, те използваха връзките на Руб Хейуд, за да дадат начало на слух, който постепенно набра скорост: Ицли Ривера бил жив и разговарял с властите, които разполагали с подробности не само за убийствата, но и за опитите на Гарса да скрие истината за статуетката на Кецалкоатъл и хитростта, с която Мешика Теночка е заграбила властта. Броени часове, след като историята достигна американските кабелни канали, мексиканските мрежи започнаха да я излъчват постоянно. В рамките на няколко дни мексиканските опозиционни партии и народни представители започнаха да настояват за разследване и улиците на Мексико Сити се изпълниха със стотици хиляди протестиращи, които обградиха правителствените сгради и буквално парализираха града.

След като почти десет години бе пазил тайна, която можеше едновременно да го възвеличи и съсипе, Куаутли Гарса осъзна, че всичко е изгубено. Само за няколко седмици всичко беше унищожено от двама ловци на съкровища. Американци — империалисти, също като Кортес и неговите орди. Не беше справедливо. Историята се повтаряше. Как бяха успели тези Фарго? И то толкова бързо?

Проклети да са, проклет да е и Ривера, това изменническо копеле, мислеше си Гарса. Той нямаше да стане жертва на същата участ като предците си. Беше сам, но съдбата му още беше в неговите ръце.

На петия ден, след като гръмна новината, Гарса, затворен в кабинета си, пред който тълпите скандираха: „Покажи се!“ и „Гарса — вън!“, разпусна охраната и погледна през прозореца към онова, което само допреди часове беше неговата предана публика. Коварните конквистадори се бяха завърнали, за да съсипят всичко, съградено от него.

По залез-слънце Гарса излезе от кабинета си с подпухнали очи, качи се на покрива на сградата, гледаща към Темпло Майор, погледна за последно града и това, в което би могъл да го превърне, и безцеремонно скочи във въздуха.