Клайв Касслер - Изгубената империя

— Фарго! — изрева Ривера.

— Тук съм!

— Имаш още половин час.

Сам мина още три метра надолу по склона и спря. Свистенето леко заглъхна. Мина три метра вляво и отново се заслуша. Сега беше по-силно. Повтори опита няколко пъти, докато се озова пред издатина в склона. Забучи пръчката в нея и върхът й изчезна.

Сърцето му затуптя лудо.

Той падна на колене и пъхна глава в отвора.

Свистенето се чуваше два пъти по-силно.

— Вълни — прошепна той.

Изправи се, бръкна в джоба си и извади фенерче. Включи го, но то не светна. „Хайде…“ Разви капачето, изсипа батериите и ги подсуши с ризата си. Сглоби го и го включи. Възнагради го ярък лъч.

Пъхна отново глава в дупката и огледа с фенерчето. Пред очите му се разкри шахта, около метър широка, която се спускаше диагонално в склона. Някъде в тъмнината завиваше надясно.

— Фарго!

Той извади глава.

— Тук!

Трябваше да вземе решение. Нямаше идея накъде води тунелът, нито разполагаше с подходящата екипировка. Лесно можеше да се отдалечи достатъчно, за да не чуе следващото повикване на Ривера, или още по-зле, да го чуе, но да не успее да отговори в рамките на десет секунди. Не се и съмняваше, че това ще означава още един куршум за Реми.

— Бездруго ще ни убие — каза той на себе си, — да хвърляме заровете.

Той се мушна с краката напред в дупката и се заспуска надолу.

Едва беше минал три метра, когато чу Ривера:

— Фарго!

Бързо издрапа нагоре и подаде глава навън.

— Тук!

Погледна часовника си: деветнайсет минути.

Влезе отново в тунела и се спусна максимално бързо надолу, задържайки се едва-едва с пръстите на краката и ръцете. На завоя се сви, за да мине. Наклонът стана по-стръмен, продължи още три метра, после изведнъж се разшири. Сам усети как краката му висят в празното пространство. Вкопчи се за стените, за да се спре, но гравитацията взе надмощие. Изплъзна се от тунела и започна да пада.

Падаше по-малко от секунда.

Падна с краката надолу върху нещо меко, направи кълбо назад и застана на колене. Фенерът му тупна на няколко крачки от него. Пресегна се, взе го и се огледа.

Купчината, върху която се беше стоварил, беше почти чисто бяла. Първата му мисъл беше, че е пясък, но после усети отличителната миризма на сол. Ехото на вълните отекваше в стените, утихваше и се умножаваше, сякаш се намираше в увеселителна зала.

Погледна часовника си: шестнайсет минути.

Вдигна поглед. Тунелът се намираше на три метра над главата му. Обърна се. Най-близката стена лъщеше като обсипана с малки огледалца. Приближи се до нея.

— Сол.

Под бялата облицовка се различаваше по-тъмна, зелена жила, която се изкачваше нагоре по стената, разширяваше се до една педя, после извиваше и се разклоняваше на десетки малки жили, образуващи огромна дантела под солното покритие.

Самата зала представляваше груб овал, не по-широк от дванайсет метра. Той я прекоси, вперил поглед в тавана. Усети струя въздух в краката си. Спря и приклекна.

На пода имаше дупка, метър и двайсет широка, прикрита изцяло от солна кора, осеяна с малки дупчици, от които излизаше въздух. Сам се изправи и се огледа. Не знаеше какво да търси, но на светлината на фенерчето виждаше десетки дупчици.

Стигна до средата на пещерата. На равни разстояния около него имаше сталагмити, сякаш покрити със сол, около метър и половина високи. Бяха седем. Осъзна, че това са ритуални струпвания. Може би всяка от тях представляваше определена метафора.

— Мястото на Седемте пещери — промърмори Сам. — Чикомоцток.

Внимавайки къде стъпва, той се приближи до най-близката колона, коленичи и притисна фенерчето към повърхността й. Под кристалите сол се видя матов зелен отблясък. Леко почукна повърхността с върха на фенерчето. На третия път от нея се отчупи парченце сол, последвано от камък с размера на топче за пинг-понг. Беше прозрачно зелено, също като статуетката на птицата малео. Камъкът поглъщаше лъчите на фенерчето, а вътрешността му сияеше и искреше сякаш от само себе си. Сам го прибра в джоба си.

— Фарго! — чу се приглушеният глас на Ривера.

— По дяволите!

Сам се обърна, оглеждайки се неистово наоколо. Трябваше му план. Трябваше му нещо… Лъчът попадна върху купчината сол. Оформи се смътна идея. Беше съвсем груба идея, но друго нямаше.

Втурна се назад към купчината сол, като избягваше дупките по пътя си. Грабна шепа от нея и я натъпка в джоба си. Огледа стената до себе си. Завиваше надясно. Тръгна по нея. Подът се спускаше надолу, после нагоре, после наляво. Шумът на вълните заглъхна зад гърба му. От дясната си страна видя мъждив източник на светлина. Затича се към него. Стените започнаха да се събират, а таванът да слиза надолу. Скоро му се наложи да тича превит.