Клайв Касслер - Изгубената империя

Най-после стигнаха до върха. Под тях склоновете на калдерата се спускаха трийсет метра до дъното на долината. Формата на купа, която бе служила като фуния векове наред, беше помогнала на флората тук да расте по-бързо от тази навън.

— Сега какво? — попита Ривера.

Сам се завъртя в кръг, за да се ориентира.

— Компасът ми остана на самолета, така че трябва да преценя… — Той тръгна надясно през дърветата, направи двайсетина крачки и спря. — Трябва да е тук.

— Тук?

— Под нас.

— Обясни.

— За да ни застреляш? Не, благодаря.

Ривера стисна устни. Без да отмества поглед от Сам, той насочи пистолета леко вдясно и натисна спусъка. Куршумът прониза левия крак на Реми. Тя изпищя и падна. Ривера отново го насочи към Сам.

— Остави ме да й помогна — каза Сам, спрял посред крачка.

Ривера погледна Реми с присвити очи. Закуцука към нея, наведе се и вдигна пистолета, който беше паднал от колана й.

— Сега можеш да й помогнеш.

Сам се втурна към нея. Тя стисна здраво ръката му, примижала от болка. Сам попипа джобовете си, извади една кърпа и превърза раната й.

— Сега мога ли да имам цялото ви внимание? — попита Ривера.

— Да, по дяволите.

— Куршумът я уцели в четириглавия мускул. Няма да умре от кръвозагуба и стига да не остане тук повече от няколко дни, няма голяма опасност от инфекция. С тези два пистолета имам още трийсет куршума. Или ще ми сътрудничите, или продължавам да стрелям.

Стигнаха до дъното. Сам вървеше отпред, придържайки Реми в ръцете си, а Ривера ги следваше. Намериха малка полянка приблизително в центъра на купата и Сам остави Реми на земята. Ривера седна на един дънер в края на полянката. Без да отмества пистолета от гърдите на Сам, мексиканецът вдигна ризата си. Отляво на корема му имаше тъмномораво охлузване с размера на топка за бейзбол.

— Сигурно боли — каза Сам.

— Нищо особено.

Сам коленичи до Реми и повдигна превръзката на бедрото й. Кръвотечението почти беше спряло.

— Ривера има вътрешно кръвотечение — прошепна той тихо.

— Колко силно? — попита тя през стиснати зъби.

— Не съм сигурен.

— Губи му времето, докато се гътне.

— Ще се опитам.

— Престанете да шепнете! — кресна Ривера. — Махай се от нея. — Сам се подчини. — Разкажи ми сега теорията си за входа.

Сам се поколеба.

Ривера насочи пистолета към Реми.

— Изхождам от илюстрациите — каза Сам. — Чикомоцток винаги се изобразява като голяма пещера със седем малки около нея… като цвете. Тя се намира под планина. Рисунките се различават, но основните детайли са винаги едни и същи, в това число и входът.

— На дъното?

— Точно така. Но ако съм прав, че това е мястото, това значи, че външната форма на острова е била също толкова важна за тях, колкото и вътрешната.

— Как биха могли да го видят отгоре?

— Не са го видели. Обиколили са го и са го картографирали. Предвид малките размери на острова, не е било трудно да го направят с добра точност.

— Продължавай.

— Ако погледнеш илюстрацията отпред като двуизмерно изображение, входът към Чикомоцток е долу. Ако я погледнеш отгоре — а те като повечето култури са се ориентирали по четирите посоки, — входът лежи на юг.

Ривера помисли и бавно кимна.

— Добре. Сега го намери. Имаш четири часа. Ако не успееш, ще убия и двама ви.

Ривера постави ясни условия: Сам щеше да търси входа, а той самият щеше да пази Реми. На случайни интервали от време щеше да вика Сам и ако той не отговореше в рамките на десет секунди, щеше да я застреля.

Както бяха направили и с Реми на Пулау Легунди, Сам използваше това, което имаше: здрава двуметрова тояга и търпение. Обърна се натам, накъдето предполагаше, че е юг, и тръгна нагоре по склона на калдерата, дупчейки земята с пръчката.

Стигна догоре за двайсет минути. Направи крачка надясно и тръгна отново надолу. Чувстваше се нелепо. Макар този метод да беше разумен и приложим в някои случаи, сериозността на сегашното му положение, това, което търсеше, и часовникът, който тиктакаше над главата на Реми, го изпълваха с дразнещо чувство на безсилие.

Следобедът минаваше. През двайсет и пет минути той се качваше по склона, после слизаше надолу. Повтори операцията шест пъти, после осем, десет.

Малко преди пет часа, докато слънцето се спускаше към западния хоризонт, той си пробиваше път през особено гъст шубрак. Спря да си поеме въздух.

Отначало го чу като тихо свистене. Задържа дъха си, за да се опита да определи откъде идва. Сякаш беше навсякъде около него.