Клайв Касслер - Изгубената империя

Освободи колана си и се наведе напред между седалките. Хвана Сам за раменете и го отпусна внимателно назад. През дупката в предното стъкло, оставена от човека на Ривера, нахлуваше вода. Хидропланът започна да потъва с носа напред под тежестта на двигателя, вирвайки опашката си.

— Сам! — извика Реми. — Сам!

Той отвори очи. Премигна няколко пъти и се огледа.

— Получи ли се?

— И двамата сме живи. Това си е успех според мен.

— А Ривера?

Реми погледна мексиканеца, отпуснат напред.

— Или е в безсъзнание, или е мъртъв. Не знам и не ме интересува. Трябва да се махаме от тук, Сам.

— Какво ще кажеш да го направим веднага?

— Чудесна идея.

Сам подпря крака на таблото, за да се отблъсне назад, и откопча колана си. Натисна вратата, но не можа да я отвори. Опита отново.

— Вратата ми е блокирана. Пробвай тази на Ривера.

— Той ми пречи.

Сам натисна още с крака, изви гръб назад и премести горната част от тялото си към задната седалка.

— Откопчай колана му.

Реми натисна копчето. Ривера се килна напред в протегнатите ръце на Сам. Той остави гравитацията да свърши останалото и Ривера падна с главата надолу върху останките на пътническата седалка и трупа на приятеля си.

Реми пропълзя по седалката и натисна дръжката на вратата.

— Готов ли си?

— Стига ти да си готова.

— Дълбоко въздух!

Тя напрегна сили и отвори вратата. В кабината нахлу вода. Оставиха я да се напълни докрай, после Реми изплува навън. Сам я последва, но по средата спря и се обърна. Приближи се към предната седалка и заопипва пода с ръце. Под лявата обувка на мъжа откри това, което търсеше — полуавтоматичния му пистолет, — и го пъхна в колана си.

Върна се назад и излезе на повърхността точно до Реми. На три метра вдясно от тях опашката на хидроплана продължаваше да стърчи над водата.

— Не потъва — каза Реми.

— Сигурно в опашката е останал въздух. Връщам се да видя какво мога да извадя. Планът ми не включваше тази част. Ще се видим на брега.

Сам напълни дробовете си с въздух и се гмурна. С протегната ръка напипа края на крилото, издърпа се и влезе през вратата.

Спря на място.

Ривера го нямаше. Погледна към опашката, не видя нищо и отново провери предната седалка. С крайчеца на дясното си око забеляза някакво движение и веднага се обърна. Пред лицето му премина сянка и нещо твърдо го удари в челото. Зад очите му проблесна болка. Всичко потъна в тъмнина.

— Сам! — чу някъде в далечината. Гласът заглъхна, после се върна отново. — Сам!

Усети нечии ръце на лицето си. Познаваше това докосване: беше Реми. Насили се да отвори очи. Тя се беше навела над него, а кестенявите й коси падаха по лицето му. Тя се усмихна.

— Колко пръста виждаш?

— Много смешно. Нито един. Добре съм. Помогни ми да седна.

— Стой си така. Имаш кофти рана на челото.

— Ривера… Къде е…

— Тук съм, Фарго.

Сам наклони глава назад. На три метра от него на черния пясък седеше Ривера.

— По дяволите. Едно ти признавам, Ривера: кораво копеле си.

Сам се надигна на лакти и Реми му помогна да седне. Обърна се назад. Ривера изглеждаше зле: носът му беше счупен, едното му око — подуто и затворено, долната му устна беше разцепена. Дясната му ръка обаче държеше здраво пистолета.

— А ти се правиш на по-умен отколкото е добре за теб. В момента, в който се почувстваш по-добре, ще убия и двама ви с жена ти.

— Може и да се опитах да те убия, но не те излъгах за мястото. Не е изключено да греша, разбира се, но не мисля така.

— Добре. Ще убия и двама ви, после сам ще намеря входа. Островът не е толкова голям.

— Сега не ти изглежда голям, но щом влезеш в джунглата, изведнъж ще ти се стори огромен. Ще ти трябват месеци да го откриеш.

— А на вас?

Сам погледна часовника си.

— Осем часа от момента, в който влезем в калдерата.

— И защо точно осем?

— Просто предположение.

— Опитваш се да печелиш време?

— Това също. Освен това и ние искаме да намерим Чикомоцток не по-малко от теб. Може би дори повече. Само мотивите ни са други.

— Давам ви четири часа.

Ривера се изправи.

Реми помогна на Сам да стане. Той се облегна на нея, все едно му се вие свят.

— Боли ме главата — каза той силно, после прошепна в ухото на Реми. — Имах пистолет.

— Имаше — усмихна се тя. — Сега е у мен.

— На колана ти?

— Да.

— Ако ти се отдаде възможност, застреляй го.

— С удоволствие.

— Аз ще се опитам да му отвлека вниманието.

Сам и Реми, които бяха свикнали с джунглите през последните няколко седмици — първо на Мадагаскар, а после и на Пулау Легунди, — се справяха сравнително лесно. Ривера обаче срещаше големи трудности. Заради счупения нос трябваше да диша през устата, а сега и куцаше. И все пак опитът му като войник си личеше. Не изоставаше и не позволяваше разстоянието между тях и пистолета му да се увеличи над три метра.