Клайв Касслер - Кралството

Сам приклекна и хвана връвта в едната си ръка.

— Това е от някакво животинско сухожилие. Запазено е много добре.

— Тези пукнатини са естествени хладилници — каза Реми. — А и ако го е покривал ледник, ефектът е още по-сигурен.

Сам хвана още от такелажа в ръка и подръпна.

— Изненадващо леко е. Но ще трябва да го режа часове наред.

— Тогава ще го издърпаме.

С помощта на пръта, Сам измери първо ширината на гондолата, а след това — на пукнатината.

— Пукнатината е по-широка с десет сантиметра. Инстинктът ми подсказва, че ще се заклещи, но ако греша, губим всичките си подпалки.

— Инстинктът ти никога не ни е подвеждал.

— Ами онзи път в Судан? А в Австралия? Много се обърках тогава…

— Тихо! Помогни ми!

Сам и Реми застанаха от двата края на пукнатината, приклекнаха едновременно и хванаха гондолата. По сигнал на Сам напрегнаха мускули, опитвайки да изпънат колене. Не помогна. Пуснаха и отстъпиха назад.

— Да съберем силите си.

Застанаха на една ръка разстояние един от друг по средата на гондолата и опитаха отново. Този път я вдигнаха на половин метър от земята.

— Ще я държа — каза Сам през стиснати зъби.

— Опитай с крака.

Реми легна по гръб, намести се под гондолата и опря крака в ръба.

— Готова!

Гондолата се претърколи на една страна.

— Още веднъж.

Повториха упражнението и скоро гондолата застана изправена. Реми погледна вътре. Ахна и се отдръпна.

— Какво?

— Има пътници.

В далечния край, сред плетеница от такелаж и бамбук, лежаха два частично мумифицирани трупа. Останалата част бе разделена на осмини от напречни подпори, които можеха да служат и за пейки.

— Какво предполагаш? — попита Реми. — Капитан и пилот?

— Възможно е, но гондола с тези размери побира поне петнайсет души — може би са били нужни поне още толкова, за да контролират такелажа и балоните.

— Балони? В множествено число?

— Ще знаем със сигурност, когато видя останалата част от такелажа, но това е било цял дирижабъл.

— И тези двамата са единствените оцелели.

— Останалите може да са… — Сам посочи с брадичка пукнатината.

— Това не е добър начин да си отиде човек.

— По-късно може да мислим по този въпрос. Да продължаваме.

След като нагласиха такелажа така, че да виси от края на гондолата и да не се заклещи в стените на пукнатината, Сам и Реми заеха позиции от двете страни и забутаха едновременно, за да се плъзне дъното по леда. Когато наближиха пукнатината, набраха скорост и бутнаха за последно. Гондолата премина сама последните два метра, прекатури се през ръба и изчезна от погледа. Сам и Реми изтичаха след нея.

— Винаги вярвай на инстинктите си — с усмивка каза Реми.

Гондолата се беше заклещила между стените на пукнатината, на около половин метър от повърхността.

Сам влезе в нея и като избягваше мумиите я обходи. Реши, че е надеждна. Реми му помогна да се качи обратно.

— На всеки дом му трябва покрив — каза тя.

Събраха няколко достатъчно големи парчетата от техния хеликоптер и ги сложиха върху гондолата, като оставиха само тясна пролука.

— Имаш талант за тези неща — обърна се Сам към съпругата си.

— Знам. Последна добавка — камуфлаж.

С една вдлъбната част от предното стъкло на хеликоптера събраха около двайсет литра вода от улея, които изляха върху алуминиевия „покрив“ на гондолата. Завършиха маскировката с няколко пласта сняг.

Отстъпиха назад, за да се полюбуват на свършеното.

Сам каза:

— Когато замръзне, ще прилича на част от ледената покривка.

— Един въпрос: защо водата?

— За да се залепи снегът за алуминия. Ако подозренията ни се потвърдят и ни посети още един китайски хеликоптер, не искаме да издуха прикритието ни, нали?

— Сам Фарго, ти си гениален!

— Такова впечатление ми се ще да създавам!

Сам вдигна глава към небето. Половината от слънцето вече се беше скрила зад назъбения от планински върхове западен хоризонт.

Сам и Реми натъпкаха колкото можаха от припасите си в торбата, а остатъка заровиха в снега. След това се настаниха в скривалището си. На отслабващата привечерна светлина провериха с какво разполагат.

— Какво е това? — попита Реми, като извади малката раничка, която Сам бе взел, точно преди да скочи от хеликоптера.

— Това е… — Той спря, намръщи се и се усмихна. — Това, скъпа, е резервен парашут. Само че за нас е одеяло.

Извадиха парашута от раницата и се сгушиха плътно като в какавида в белия плат. Относително на топло и в относителна безопасност, те поговориха тихо, а над тях небето тъмнееше.