Клайв Касслер - Кралството

— Ако хеликоптерът тръгне да се свлича през ръба, отдръпни се далеч — обърна се той към Реми.

— Не мисли за мен, ще се оправя. Мисли за себе си.

— Ясно.

— Чуваш ли?

— Чувам — каза той с усмивка.

Целуна я и закрачи към опашката на хеликоптера. Побутна няколко пъти машината, покатери се и запълзя към кабината.

— Наближаваш — обади се Реми. — Още метър-два.

— Ясно!

Стигна до средата и забави движенията си. Машината не помръдваше, чуха се само няколко проскърцвания, достатъчни, за да прескочи сърцето му. Сантиметър по сантиметър Сам се придвижваше напред, докато не се качи на преобърнатия корем на хеликоптера.

— Как го усещаш? — попита Реми.

Сам премести тежестта си, първо бавно, после по-енергично. Корпусът изпищя — звук на раздиращ се алуминий. Сам се премести леко встрани.

— Мисля, че разбрах докъде мога да стигна — отвърна той.

— Наистина ли? — сопна му се стреснатата Реми. — Движи се!

— Разбрано…

Сам се промъкна встрани, докато хълбокът му не опря в един от плазовете за приземяване. Хвана го и се приведе през него, сякаш търсеше нещо.

— Какво правиш? — провикна се Реми.

— Търся роторната мачта. Ето я! Имаме късмет — забита е в улея в земята. Това ще ми даде допълнителна опора.

— Щастие безмерно — отвърна Реми със стиснато гърло. — Сега влизай, излизай и се връщай бързо!

Сам й се усмихна отново, като се надяваше, че го прави окуражително.

Хвана плаза за приземяване и спусна крака. Водата моментално го обля от кръста надолу. Сам изстена, стисна зъби и размаха крака, за да прецени къде се намира спрямо вратата.

— Влизам! — викна той към Реми.

Махна напред, после назад и повтори, докато не си изгради стабилен ритъм. В правилния миг се пусна от дъската. Инерцията го запрати през водната каскада право в кабината. Удари се в отсрещната врата, строполи се на пода и застина. Машината застена. През корпуса й премина тръпка, но после отново застина. Сам се огледа, като се опитваше да се ориентира.

Беше потънал до кръста в ледена вода, която се процеждаше навън през затворената врата. На около метър и половина лежеше мъртъв войник. Сам се придвижи напред и надзърна между седалките в пилотската кабина. Двамата пилоти бяха мъртви — дали от куршумите или от сблъсъка, не знаеше.

Пилотската кабина бе пострадал повече, отколкото очакваше Сам. По-голямата част от предното стъкло липсваше, нямаше ги и части от носа и таблото, включително радиото. Вероятно бяха някъде на дъното на езерото.

Хеликоптерът започна да се накланя.

Стомахът на Сам се качи в гърлото.

Движението изведнъж спря. През липсващото стъкло той ясно видя езерото, далеч, далеч долу.

Времето изтичаше…

Сам се обърна, шарейки с поглед из кабината. Нещо… каквото и да е. Откри наполовина пълна чанта от зелен плат. Не си направи труда да преглежда съдържанието.

Освен чантата, награби и други предмети, без много-много да обръща внимание какви. Ако му се струваха полезни на пръв поглед и се побираха в торбата, взимаше ги. Претърси мъртвият войник, но намери само запалка, след което се обърна към двамата пилоти. От тях взе полуавтоматичен пистолет и папка с документи. С периферното си зрение видя полуотворен шлюз в дъното на кабината. Приближи се и пъхна ръка в него. Докосна плат — малка раница. Натъпка и нея в чантата.

— Време е да си ходим — промърмори той и извика през вратата. — Реми, чуваш ли ме?

Отговорът беше приглушен, но ясен.

— Тук съм!

— Клинът още ли…

Хеликоптерът отново поднесе — носът се наклони още надолу.

— Клинът още ли държи? — извика отново Сам.

— Да! Побързай, Сам, махай се от там!

— Ей сега!

Сам затвори ципа на торбата и я увеси на врата си. Затвори очи, преброи наум до три и се хвърли през отворената врата. Може би защото се оттласна от седалката на пилота и с това наруши равновесието, но още докато преминаваше през водната завеса на вратата, усети как хеликоптерът пада. Устоя да не погледне през рамо, а се съсредоточи върху скалната стена, към която се носеше. Отметна глава назад и покри лице с ръце.

Ударът бе съизмерим със сблъсък в тренировъчно чучело. Торбата на врата му, изигра ролята на буфер. Тялото му се усука, удари се още няколко пъти в скалата и накрая застина на края на висящото от платото въже.

Над него се показа лицето на Реми. Паниката й се смени с облекчение.

— Като от блокбъстър!

— Като от страх и отчаяние — поправи я Сам и се осмели да погледне към езерото. Китайският хеликоптер потъваше бавно.