Майкл Коннелли - Черното ехо

„Бош, обади ми се у дома, щом получиш това съобщение. Разбрах, че си напуснал болницата, а трябва да си поговорим. Бош, ти нямаш право, повтарям, нямаш право да продължаваш разследването на каквото и да е, свързано с престрелката от събота. Обади ми се.“

Бош затвори. Нямаше намерение да се обажда на когото и да е от тях. Докато седеше зад бюрото на Едгар, забеляза един лист, върху който беше написано името Вероника Нийз. Майката на Шаркай. Имаше и телефонен номер. Сигурно Едгар й се беше обадил дай съобщи за смъртта на сина й. Бош си представи как беше вдигнала слушалката, мислейки си, че това е някой пореден клиент с извратен мозък, а вместо това научава за смъртта на момчето си.

Мисълта за момчето напомни на Бош за разпита му. Още не беше прослушал записа оттогава. Реши да го стори и се върна при своето бюро. Извади касетофона от чекмеджето. Касетата беше изчезнала. Спомни си, че я беше дал на Еленър. Стана и отиде до складовото помещение, опитвайки се да си спомни дали беше оставил там втората касета със запис на разпита. Според това колко пъти беше използвано устройството за запис в стаята за разпити от вторник насам имаше надежда разговорът с момчето да е запазен.

Бош извади касетата от устройството и я занесе до своя портативен касетофон върху бюрото си. Постави я в него и си сложи слушалки, след което пренави касетата до началото й. Започна да прослушва наред, превъртайки напред през всеки десет секунди, докато почти в самия край на лентата откри записа на разговора с Шаркай.

Тогава Хари върна записа от самото начало, за да го прослуша обстойно. Само че май беше върнал твърде много назад, понеже попадна на последната половин минута от някакъв предишен разпит. После се разнесе гласът на Шаркай.

„Какво гледаш?“

„Не зная. — Беше Еленър. — Питах се дали ме познаваш. На мен ми изглеждаш познат. Не съм усетила, че те гледам.“

„Какво? Откъде мога да те познавам? Та аз никога не съм се забърквал с федералните. Откъде…“

„Няма значение. Изглеждаш ми познат, и толкова. Питах се дали ти си ме познал. Защо не изчакаме детектив Бош да се върне.“

„Аха, хубаво. Супер.“

После следваше тишина. Заслушвайки се в нея, Бош бе озадачен. Обаче веднага разбра, че това, което току-що беше чул, е било казано, преди той да влезе в стаята за разпити.

Какво ли беше правила тя? Тишината на касетата свърши и Бош чу своя собствен глас.

„Шаркай, ние ще запишем това, понеже може да ни бъде от полза по-късно. Както казах, ти не си заподозрян, така че…“

Бош спря касетата и върна записа на разговора между момчето и Еленър. Прослуша го отново и отново. Всеки път му се струваше, сякаш нещо го пробожда през сърцето. Ръцете му се бяха изпотили и пръстите му се плъзгаха по копчетата на касетофона. Накрая той свали слушалките и ги хвърли върху бюрото.

— По дяволите! — рече Бош.

Педърсън спря да пише и погледна към него.

Когато Бош се добра до гробището за ветерани в Уестууд, вече минаваше полунощ.

Беше взел нова кола от гаража на „Уилкокс“ и отиде с нея до апартамента на Еленър Уиш. Вътре не светеше и той се почувства като юноша, който проверява приятелката си, с която се е сдърпал. Макар да беше сам, чувстваше се неловко. Не знаеше какво щеше да направи, ако вътре светеше. Той се отправи по обратния път към гробището на изток, мислейки за Еленър и как тя го беше предала в любовта и в работата едновременно.

Най-напред започна с предположението, че Еленър беше запитала Шаркай дали я е познал, понеже тя е била вторият човек в джипа, когато са закарали тялото на Медоус при язовира. Беше търсила някакъв знак, че момчето е в състояние да я разпознае. Обаче то не беше успяло. Шаркай продължи да повтаря — след като Бош вече се беше присъединил към тях, — че е видял двама души, които той е помислил за мъже. По-дребният останал в джипа, на седалката до шофьора, и въобще не помогнал на другия при пренасянето на тялото. Тогава Бош разбра, че именно той беше обрекъл Шаркай на смърт, когато беше предложил да го хипнотизира. Еленър беше предала това на Рурки, който не е могъл да рискува.

Следваше въпросът защо. Парите, разбира се, бяха отговор на всеки въпрос, но Бош не можеше спокойно да приеме това за мотив в случая с Еленър. Имаше нещо повече. Другите замесени — Медоус, Франклин, Делгадо и Рурки — ги свързваше Виетнам и това, че са познавали двете жертви Бин и Тран, Как обаче се вместваше във всичко това Еленър? Бош се замисли за брат й, който беше загинал във Виетнам. Той ли беше връзката? Спомни си как тя беше казала, че името му било Майкъл, но не беше споменала как или къде е загинал. Бош не беше я оставил да го направи. Сега съжаляваше, че я спря, когато тя очевидно беше решила да му поговори за него. Беше споменала и мемориалния комплекс във Вашингтон и как той я бил променил. Какво би могла да види тя там, което дай подейства? Какво й беше казала онази черна стена, което тя не е знаела?