Майкл Коннелли - Черното ехо

— Все пак — рече Педърсън — съжалявам, че се е осрала вашата работа, Хари. Разбрах, че и второто ченге е ритнало камбаната преди малко. Двама полицаи и един фебереец по време на престрелка. Да не говорим за повредената ти ръка. Май ще се помни дълго тая история. Имаш ли нещо против да си сипя и аз една чашка?

Бош направи жест към кафемашината. Той не беше чул, че Кларк също е умрял. Все още не можеше да изпита състрадание към двамата детективи от ОВР и това го накара да започне да се самосъжалява. Почувства се така, сякаш процесът на закоравяване при него беше напълно завършил. Вече не изпитваше съжаление към никого, дори и към бедните тъпи палячовци, които се бяха прецакали и се бяха набутали сами между шамарите, докато накрая си получиха куршума.

— Тук никой не ти казва нищо — рече Педърсън, докато отпиваше, — но когато прочетох имената им, си рекох: „Охоо, познавам ги аз, ония двамата. Люис и Кларк. Те бяха от «Вътрешно разследване», а не от екипа по банковите обири. Викаха им на майтап «великите откриватели». Все нещо ровеха, да накиснат някого. Мисля, че май всички знаят какви бяха те с изключение на телевизията и «Таймс».“ Но все пак, разбираш, беше доста интересно какво са правили двамата там, при вас.

Бош нямаше да захапе тая въдица. Педърсън и останалите ченгета трябваше да си потърсят друг източник на информация за това какво беше станало пред хранилището за ценности „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Той дори се запита дали в действителност Педърсън имаше да пише някакъв рапорт за арестуване. Или пък онзи келеш, който седеше зад бюрото отпред, беше съобщил, че Бош се намира в оперативната стая, а старият Педърсън беше изпратен да изкопчи нещичко.

Косата на ченгето беше бяла като тебешир, че дори и по-бяла, и го смятаха за стар, но всъщност той беше само с няколко години по-възрастен от Бош. Когато прекараш двайсет години по булевард „Холивуд“, стига ти, за да ти побелее косата рано. Бош харесваше Педърсън. Той беше истински непресъхващ извор на информация за улицата. Рядко ставаше убийство по булеварда, за което Бош да не се обърнеше към него за сведения. Почти винаги имаше какво да научи, тъй като Педърсън разполагаше с широка мрежа от информатори.

— Да, наистина, много интересно — рече Бош. Не добави нищо друго.

— Ти да не би да подготвяш някоя бумажка във връзка с прострелването ти? — запита Педърсън, когато се настани пред пишещата машина. Понеже Бош не му отговори, той продължи: — Да имаш някоя от тези цигарки в повече?

Бош стана и отнесе цяла кутия на Педърсън. Постави я върху пишещата машина пред ченгето и му каза, че вече са негови. Педърсън разбра веднага, че Бош нямаше нищо против него самия, но просто не искаше да говори за престрелката и особено за това, какво са правили двамата от ОВР там.

Старото ченге започна своята работа на пишещата машина, а Бош се върна отново към папките. Завърши четенето им без нито една, макар и четиридесетватова крушка да светне предупредително в съзнанието му. Остана да седи на стола с тракащата зад гърба му пишеща машина, пушеше и се опитваше да реши какво да прави по-нататък. Не измисли нищо. Беше ударил на камък.

Реши да се обади вкъщи и да провери телефонния си секретар. Вдигна слушалката на своя служебен телефон, но веднага си помисли, че може би тази линия не беше вече толкова частна. Затвори и отиде до бюрото на Джери Едгар. Обади се от неговия телефон. Свърза се с телефонния си секретар и прослуша дузината записали се обаждания. Първите девет бяха от ченгета и някои стари приятели, които му пожелаваха по-бързо възстановяване. Последните три бяха от доктора, който го беше лекувал, от Ървинг и от Паундс.

„Господин Бош, тук е доктор Маккена. Намирам за твърде неразумно и опасно за вас да напуснете болничното заведение. Рискувате да увредите още повече тялото си. Ако получите това съобщение, моля ви, върнете се веднага в болницата. Ще ви пазим леглото. Не го ли сторите, няма да ви смятам за мой пациент и няма да се погрижа за вас. Моля ви, върнете се. Благодаря.“

Ървинг и Паундс не бяха чак толкова загрижени за здравето на Бош.

Съобщението на Ървинг гласеше:

„Не те знам къде си, нито какво правиш, но дано това се дължи на факта, че не харесваш болничната храна. Помисли за това, което ти говорих, детектив Бош. Не прави грешка, за която може после и двамата да съжаляваме.“

Ървинг не се беше потрудил да се представи, но и нямаше нужда. Нито пък Паундс. Неговото обаждане беше последно. Все в същия тон.