Майкл Коннелли - Черното ехо

Изминаха четири часа, преди да стигне до име, което беше на познат. Но не Майкъл Скарлети. Беше Дериъс Коулман, едно момче от Първи пехотен. Коулман беше първият познат на Бош, който беше загинал. Всички го наричаха Кефа. На ръката си имаше татуировка с надпис „Кеф“. Беше убит от свои, когато един двайсет и две годишен лейтенант беше дал грешни координати за въздушна атака в Триъгълника.

Бош се протегна и прекара ръка по буквите от името на мъртвия войник. Беше виждал да го правят по филмите и по телевизията. Представи си Кефа, седнал върху раницата си, със затъкната зад ухото цигара с марихуана.

Хари продължи да чете имената нататък, спирайки само за да запали нова цигара, докато всичките свършиха. През следващите четири часа той се натъкна на около три дузини имена, принадлежащи на войници, които беше познавал и знаеше, че са мъртви. Нямаше имена, които да го изненадат, затова страховете му в този аспект не се оправдаха. Обаче отчаянието дойде от нещо друго. В малката цепнатина между блоковете от изкуствен мрамор видя втъкната малка снимка на мъж в униформа. Човекът даряваше целия свят с широката си, лъчезарна усмивка. Сега обаче той беше само едно име върху стената. Бош извади снимката, задържа я в ръка и я обърна. Отзад пишеше: „Джордж, толкова ни липсва усмивката ти. С цялата ни любов, мама и Тери.“

Бош внимателно постави снимката обратно в цепнатината, чувствайки се като нарушител на нещо много лично. Той се замисли за Джордж, човека, когото никога не беше познавал, и се натъжи. И сам не можа да си обясни защо. След малко продължи.

Накрая, след 58 132 имена, оставаше едно, което не беше видял. Майкъл Скарлети. Беше очаквал това. Бош вдигна очи към небето. На изток беше почнало да става оранжево и той започваше да усеща лекия ветрец, идещ откъм северозапад. На юг федералната сграда се извисяваше над линията на дърветата в гробището като гигантски надгробен камък. Бош беше объркан. Той вече не знаеше защо беше дошъл тук и дали това, което беше открил, имаше някакво значение. Беше ли Майкъл Скарлети все още жив? Беше ли съществувал изобщо? Това, което Еленър му разказа за мемориала, звучеше толкова истинско и вярно. Имаше ли някакъв смисъл всичко? Лъчът на фенерчето все повече отслабваше. Накрая той го угаси.

Бош подремна няколко часа в колата си на гробището. Когато се събуди, слънцето вече се беше издигнало високо в небето и той за първи път забеляза, че цялото гробище беше сякаш обсипано със знамена. До всеки гроб имаше малко американско знаме на дървена пръчка. Той подкара колата и се отправи бавно по тесните алеи, търсейки мястото, където щеше да бъде погребан Медоус.

Не беше трудно за откриване. Отстрани на една от просеките, които разделяха североизточната секция от останалото гробище, бяха спрени четири микробуса с микровълнови антени отгоре. Имаше също и няколко коли на медиите. Бош не беше очаквал толкова камери и репортери. Веднъж видял тълпата обаче, той установи друго: беше пропуснал обстоятелството, че в почивните дни бездруго новините бяха оскъдни. А пък работата с тунела, както беше отразена от медиите, все още беше гореща тема. Телевизионните вампири се нуждаеха от нещо прясно за вечерните новини.

Той реши да остане в колата и да наблюдава, докато късата церемония по полагането на сивия ковчег на Медоус бъде запечатана на целулоид. Тя се водеше от един опърпан пастор, който вероятно идваше от някоя черквица из центъра. Нямаше истински опечалени освен няколкото задължителни чиновници от службата за последно изпращане на ветерани. Почетна стража от трима души стоеше мирно отстрани.

Когато свършиха, пасторът натисна с крак педала на устройството за спускане на ковчега и той бавно започна да потъва. Камерите се съсредоточиха върху това. После новинарските екипи се пръснаха в различни посоки да филмират други репортажи от различни точки в района на гробището. Бош разпозна няколко души, които му бяха навирали микрофони в лицето преди. Тогава той забеляза, че един от присъстващите, когото взе първоначално за опечален, бе самият Бремер. Репортерът от „Таймс“ си тръгна с бавна походка от гроба и се отправи към една от колите, спряна до алеята. Бош изчака, докато Бремер почти се изравни с колата си, и тогава свали прозорчето, за да му извика.

— А, Хари, аз мислех, че си в болницата.

— Реших да намина. Обаче не знаех, че ще бъде такъв цирк. Абе вие нямате ли нещо по-добро за вършене?