Майкл Коннелли - Черното ехо

— Хей, аз не съм с тях. Тия са „свинари“.

— Какви?

— Телевизионни репортери. Така им викат в нашите среди. Та значи, какво правиш тук? Не мислех, че толкова рано ще излезеш.

— Избягах. Защо не седнеш при мен да си поговорим. — После, сочейки телевизионните репортери, Бош каза: — Може да ме видят тук и да ни нападнат.

Бремер заобиколи и влезе в колата. Бош потегли по алеята, водеща към западната секция на гробището. Спря под сянката на един клонест дъб, откъдето се виждаше Виетнамският мемориал. Наоколо имаше малко хора, повечето мъже и предимно сами. Те всички гледаха черния камък и мълчаха. Някои носеха стари маскировъчни якета с отпра-ни ръкави.

— Видя ли вестниците и телевизията как са отразили онази работа? — запита Бремер.

— Не още. Но чух какво ще бъде изнесено.

— И?

— Глупости. Поне по-голямата част.

— Я кажи?

— Ще ти кажа, пък ти си знаеш.

Бремер кимна. Познаваха се доста отдавна. Нямаше нужда Бош да иска обещания, а журналистът да навлиза в подробности върху различията между изявления на четири очи, речи за пред обществеността и такива, които стават само да помислиш върху тях. Бяха си изградили здраво доверие през годините.

— Има три неща, които трябва да провериш — рече Бош. — Никой не е попитал за Люис и Кларк. А те не участваха в нашето наблюдение. Работеха за Ървинг от ОВР. Веднъж като разбереш това-онова по въпроса, притисни ги да ти обяснят какво са правили онези двамата там.

— А те какво са правили?

— Това ще трябва да научиш от някой друг. Знам, че си имаш още източници в управлението.

Бремер си водеше бележки в един тесен дълъг тефтер със спирала — от онези, които винаги издават репортера. Докато пишеше, кимаше с глава.

— Второ, открий нещо за погребението на Рурки. Сигурно ще го изкарат вън от щата. Някъде, където ще бъде достатъчно далеч, та местните медии да не могат да изпратят хора. Ти обаче все пак изпрати човек. Някой с камера. Вероятно той ще се окаже единственият такъв там. Почти като днешното полагане. Това трябва да ти подскаже нещо.

Бремер вдигна поглед от тефтера.

— Искаш да кажеш, че няма да има погребение като за герой? Казваш, че Рурки бил замесен в цялата работа или че той я е осрал? Божичко, та Бюрото и ние, хората от медиите, направихме от тоя тип същински национален герой.

— Аха. Е, вие сте му дали живота след смъртта, вие ще му го отнемете, предполагам.

Бош се вгледа в него за момент, преценявайки колко би било безопасно да му каже. За момент почувства един порив да разкаже на Бремер всичко, което знаеше, и да прати по дяволите Ървинг и казаното от него. Обаче не го направи. Успя да се въздържи.

— А какво е-третото нещо? — запита Бремер.

— Намери военните досиета на Медоус, Рурки, Франклин и Делгадо. Това ще ти помогне да свържеш всичко. Те са били във Виетнам по едно и също време, в една и съща служба. Оттам започва цялата тая история. Когато се добереш дотам, обади ми се и аз ще се опитам да попълня празнините, които ти не си успял.

В този момент изведнъж Бош се почувства уморен от цялата шарада, дирижирана от неговото управление и ФБР. Мисълта за онова момче — Шаркай — продължаваше да го спохожда. С нея се връщаше и гледката с лежащия по гръб Шаркай. Главата, отметната под неестествен ъгъл, кръвта… Щяха да прескочат и неговия случай, сякаш не беше съществувал изобщо.

— Има и едно четвърто нещо — рече той. — За едно хлапе.

Когато завърши историята с Шаркай, Бош запали мотора на колата и откара Бремер обратно до алеята с неговата собствена кола. Телевизионните репортери си бяха отишли от гробището и един човек буташе пръстта в гроба на Медоус, а друг до него се подпираше на лопатата и го наблюдаваше.

— Вероятно ще трябва да си търся работа, след като излезе статията ти — рече Бош, докато гледаше гробарите.

— Няма да показвам никъде, че това, което изнасям, съм го научил от тебе. Освен това, когато се добера до военните досиета, те сами ще заговорят. Мисля, че ще успея да изкопча нещичко и от официалните говорители на управлението, та ще наглася нещата, сякаш това, което изнасям, е дошло от тях. И накрая ще добавя: „Детектив Хари Бош отказа да коментира случая.“ Харесва ли ти така?

— Ще ми трябва нова работа, когато излезе статията.

Бремер остана загледан в детектива за по-дълго време.

— Ще отидеш ли до гроба?

— Може би. След като ме оставиш сам.

— Тръгвам. — Той отвори вратата на колата и слезе, но после се обърна и се наведе към Бош.