Майкл Коннелли - Черното ехо

Тя замълча за момент и Бош започна да я изучава. Изведнъж беше станала толкова крехка, че му се прииска да я постави да седне, преди да се е свлякла на земята в припадък. Тя се прихвана с едната ръка за лакътя, а с другата докосна устните си. Той вече беше разбрал какво искаше да му каже.

— Не си знаела, нали? — рече Бош. — Родителите ти… Никой не ти беше казал истината.

Тя кимна.

— Израснах, мислейки си, че той е моят герой, както ми бяха казали мама и татко. Те са искали да ме предпазят и ме излъгали. Обаче откъде са могли да знаят, че един ден ще бъде издигнат мемориал и на него ще бъде изписано всяко име… освен това на брат ми.

Тя замълча, но този път Хари я изчака.

— Един ден преди няколко години посетих мемориала. Отначало си помислих, че може да е някаква грешка. Там имаше и една книга с азбучен указател на имената. Нямаше го и в нея. Никакъв Майкъл Скарлети. Започнах да се карам на хората от службата по парковете: „Как може да пропуснете някой и да не запишете името му в книгата?“ Прекарах целия ден в четене на имената върху стената. Прочетох ги всичките. Исках да им докажа, че бяха сбъркали. Обаче… Него го нямаше, и толкова. Не можех… Знаеш ли какво е да прекараш почти петнайсет години от живота си, вярвайки в нещо, да изградиш всичко около един-единствен, сияен факт, а после… Да откриеш, че през цялото време истината е била като растящо отвътре раково образувание?

Бош избърса сълзите по бузите й с ръка. Доближи лицето си до нейното.

— И какво направи, Еленър?

Юмрукът пред устните се сви, кокалчетата й побеляха. Бош забеляза една пейка на пътеката, подхвана я и се отправиха натам.

— Цялата тази работа — рече той, когато вече бяха седнали. — Не разбирам, Еленър. Всичко това… Ти си била… Искала си нещо като отмъщение срещу…

— Справедливост. Не отмъщение, не разплата.

— Има ли разлика?

Тя не отговори.

— Кажи ми какво направи.

— Притиснах родителите си и най-после те ми казаха за Лос Анджелис. Прерових всичките си неща от него и намерих едно писмо, последното му писмо. Все още го пазех сред нещата си в къщата на родителите ми, но бях забравила за него. Ето го.

Тя отвори чантата си и извади оттам портмоне. Бош забеляза вътре гумената дръжка на пистолета й. Тя отвори портмонето и извади един сгънат на две лист от тетрадка. Внимателно го разгърна, за да го прочете той. Хари не го докосна.

Ели,

Толкова малко ми остава вече да седя тук, че сякаш усещам вкуса на сладководните раци. Ще се прибера вкъщи до две седмици. Най-напред трябва да спра в Лос Анджелис, за да изкарам едни пари. Ха-ха! Имам си един план (но не казвай на С). Трябва да доставя една „дипломатическа“ пратка в Лос Анджелис. Обаче сигурно има начин да постъпя и по-добре с нея. Когато си дойда, може да отидем пак до Поконос, преди да трябва да се върна на работа за „военната машина“. Знам какво си мислиш, но не мога да кажа на С. „не“. Ще видим как ще потръгне. Едно нещо е сигурно, че се радвам, дето напускам това място. Прекарах в джунглата цели шест седмици, преди да чуя малко рокендрол тук, в Сайгон. Не искам да се върна обратно, затова се лекувам от дизентерия. (Питай С. какво е това, ха-ха!) Просто трябваше да хапна малко ресторантска храна в този град и симптомите се появиха. Ами това е всичко засега. Добре съм и скоро ще си бъда у дома. Приготви капаните за раци.

Тя сгъна внимателно писмото и го прибра.

— Какво е това „С“? — запита Бош.

— „Стареца“.

— Аха.

Тя беше дошла малко на себе си. Лицето й добиваше отново онова твърдо изражение, което Бош беше видял първия ден, когато я срещна. Очите й се отправиха към лицето му, оттам към гърдите и ръката в превръзката.

— Нямам микрофони по себе си, Еленър — рече той. — Тук съм заради себе си. Исках да разбера всичко заради мен самия.

— Не гледах за това — рече тя. — Знаех, че няма да носиш микрофон. Мислех си за ръката ти. Хари, ако ми вярваш вече за нещо, ако въобще можеш, то повярвай ми, когато ти казвам, че не съм искала някой да пострада. Не, никой не трябваше да пострада… Всички трябваше да загубят, но това беше всичко. След онзи ден — при мемориала — започнах да търся, да ровя и накрая открих какво се беше случило с брат ми. Използвах Ърнст във Външните работи, Пентагона, баща си, използвах каквото можах и открих всичко за брат си.

Тя потърси очите му, но той предпочете да-скрие какви мисли се таяха зад тях.

— И?

— И всичко беше, както ти го разказа Ърнст. Някъде към края на войната тримата капитани, триадата, започват да вземат все по-дейно участие в пренасянето на хероин към Щатите. Един от каналите е бил Рурки и неговите хора от посолството — военната полиция. В това число Медоус, Делгадо и Фраюшин. Търсели са по баровете из Сайгон такива, които пребивават за кратко време, и са им отправяли предложение: няколко хиляди долара, за да прекарат запечатана дипломатическа пратка през митницата. Нищо повече. Те са могли да им издействат временен статут на куриери, да ги качат на самолета и някой да ги чака в Лос Анджелис, за да получи пратката. Брат ми е бил един от тези, които са приели предложението… Обаче Майкъл си имал свой собствен, план. Не е било необходимо да си гений, за да се досетиш какво пренасяш. Сигурно си е помислил, че ще може да се добере дотук, а после да направи хубавичка сделка с някой друг. Не знам колко добре е бил измислил всичко и дали е стигнал донякъде, но това вече няма значение. Намерили са го и са го убили.