Майкл Коннелли - Блондинка в бетона

„Той е — помисли. — Това е той!“

— Дами и господа — заговори федералният съдия Алва Кейес с поглед, отправен към съдебните заседатели. — Започваме съдебното дело с встъпителни речи на адвокатите. Не забравяйте, че казаното в тях не може да бъде считано от вас като доказателство. Това по-скоро са описания, ако желаете, можем да ги наречем и планове за начина, по който всеки от адвокатите би желал да работи по разглежданото дело. Вие няма да ги приемате за доказателства. Сигурно ще се направят някои бомбастични изявления, но от това, че точно те ги казват, не следва, че са истини. Те преди всичко са адвокати на страните.

Сред съдебния състав и присъстващите в залата премина вълна от възпитани усмивки. Изглежда, южняшкият акцент на съдията добави още малко за спадане на напрежението. Даже Мани Чандлър се усмихна. Бош се огледа от мястото си зад масата на ответника, където седеше, и забеляза, че седалките за публиката във високата почти осем метра съдебна зала бяха заети само наполовина. На първия ред откъм страната на ищеца седяха осем души, които бяха приятели и членове на семейството на Норман Чърч, без да се смята вдовицата, седнала зад масата заедно с Чандлър.

Още около половин дузина постоянни посетители на съдебните дела, предимно възрастни мъже, които нямаха друга работа, освен да наблюдават драмите в живота на другите, бяха заели места в залата. Освен тях имаше доста съдебни помощници и студенти, които вероятно искаха да наблюдават как великата Хани Чандлър води делото си. Присъстваше и група репортери с приготвени за писане моливи и бележници. Встъпителните речи винаги даваха повод за някой репортаж, защото, както вече беше казал съдията, адвокатите можеха да кажат всичко, каквото поискат. След този ден репортерите щяха да се появяват само от време на време, колкото да следят хода на делото, но Бош знаеше, че едва след заключителните речи и присъдата може би щяха да се появят следващите им репортажи.

Освен ако не се случи нещо необикновено…

Бош гледаше право пред себе си. По банките отпред нямаше никой. Той знаеше, че Силвия Мур няма да дойде. Бяха се разбрали предварително. Не желаеше тя да присъства на това тук. Беше й казал, че е само една формалност, част от товара, който всяко ченге носи по време на службата си. Но в себе си знаеше, че действителната причина да не иска тя да присъства е, че в случая не той беше онзи, който контролира ситуацията.

Налагаше му се да седи там, зад масата на ответника, и да оставя хората да говорят каквото си искат. Възможно беше да се каже и нещо в повече и сигурно нямаше да се избегне. Той не искаше тя да присъства на това.

Чудеше се дали съдебните заседатели, като виждат празните банки пред него, не си мислят, че никой не е дошъл да покаже, че го поддържа морално, защото е виновен.

Когато шумът от смеха затихна, той отново погледна към съдията. Кейес изглеждаше внушително зад голямото бюро. Той беше огромен мъж и черната роба му стоеше добре. Големите му ръце с широки длани лежаха скръстени пред обемистия му гръден кош и подсказваха сдържана мощ. Олисяващата, огряна от слънчев лъч глава изглеждаше голяма, абсолютно кръгла, със сивееща коса и правеше впечатление на добре организиран склад на голямо количество юридически познания и умения.

Беше южняк, специализиран в гражданското право, и си беше създал име с многобройните дела, спечелени срещу Лосанджелиското полицейско управление за смъртта на черни граждани след сблъсъци с полицията. Бе назначен за федерален съдия от президента Джими Картър точно преди да го върнат в Джорджия. Оттогава насам съдия Кейес държеше дървеното чукче при всички процеси, провеждани в зала номер 4.

Защитникът на Бош, заместник градски адвокат Род Белк, се беше борил като лъв по време на предварителните заседания да отстрани Кейес като съдия и да успее да получи друг състав. Предпочиташе съдия с не толкова голям стаж като защитник на гражданските права. Но не бе успял.

Въпреки това Бош не беше притеснен колкото Белк. Той съзнаваше, че съдията Кейес е замесен от същото тесто като адвокатката на ищеца — Хани Чандлър. Отнасяше се със съмнение към полицията, дори я мразеше понякога. Но Бош чувстваше, че той беше абсолютно честен човек. А според него това беше достатъчно, за да свърши всичко добре. Щеше да бъде честен двубой със системата. Защото Бош усещаше със сърцето си, че действията му в апартамента в Силвърлейк са били правилни. Беше направил онова, което трябваше.