Майкл Коннелли - Блондинка в бетона

— Знам, Сакай. Нека се съсредоточим върху това тук.

— Все пак при тази жена бетонът явно е забавил процесите и е оставил работа и за нас. Сигурен съм, че не може да се спре съвсем разлагането, но поне е забавено. Било е като във вакуум.

— Ще можете ли да определите поне от колко време е мъртва?

— Може би не от трупа. Ще я идентифицираме, а после вие ще установите откога е изчезнала. Това е начинът.

Бош разгледа пръстите. Приличаха на черни клечки, тънки като молив.

— Ами отпечатъци?

— Ще ги получим, но не от нея.

Бош вдигна глава и видя, че Сакай се усмихва.

— Какво? Да не ги е оставила върху бетона?

Усмивката на Сакай отлетя. Бош беше развалил ефекта от досетливостта му.

— Аха, точно така. Може да се каже, че е оставила отпечатък. Ще го вземем. Може да се направи дори маска — отпечатък от лицето, ако успеем да изнесем бетонното парче оттук. Оня, който е замесвал бетона, е използвал много вода. Направил го е много фин. И с това ни е помогнал. Ще вземем отпечатъците.

Бош се надвеси да разгледа завързаната на възел кожена лента, увита около врата на трупа. Тясна ивица черна кожа, в края на която се виждаше шевът. Беше каишка, отрязана от дамска чанта. Както и при всички останали жертви. Той се наведе по-ниско и миризмата на трупа го блъсна в носа и устата. Примката около шията беше малка, почти колкото да обхване обиколката на бутилка вино. Достатъчно стегната, за да е фатална. Можеше да се види къде е прорязала кожата, за да отнеме живота. Той погледна възела. Яко стегнат плъзгащ се възел, вързан отдясно, явно с лявата ръка на извършителя. Както и при всички останали. Чърч беше левак.

Трябваше да се провери още нещо. „Подписът“, както го бяха нарекли помежду си следователите.

— Нямаше ли дрехи? Обувки?

— Нищо. Както и другите, нали си спомняш?

— Отвори чувала докрай. Искам да видя всичко.

Сакай дръпна ципа до долу. Бош не знаеше дали другият има представа за подписа, но и нямаше намерение да говори за това. Той се надвеси още повече над тялото и заразглежда долната част, като че ли го интересуваше всичко. Но всъщност искаше да разгледа само ноктите на краката. Пръстите бяха свити, почернели и изпочупени. Ноктите също, даже някои съвсем липсваха. Но върху онези, които бяха останали, се виждаха остатъци от розов лак, потъмнял от разлагането, прахта и годините. А върху нокътя на десния палец той видя подписа. Или поне онова, което все още можеше да се види от него. Върху нокътя внимателно бе изрисуван мъничък бял кръст. Знакът на Майстора. На всички тела го имаше.

Бош чуваше силните удари на сърцето си. Огледа вътрешността на микробуса и усети да го обхваща клаустрофобия. Първата мисъл, дошла в главата му, беше, че го обзема параноя. Мислено започна да преценява всички възможности. Щом това тяло носеше всички познати белези от убийствата на Майстора, значи го е извършил Чърч. Ако обаче Чърч е убил тази жена, то кой, четири години след смъртта му, би могъл да остави бележката на гишето в приемната на участъка в Холивуд.

Той се изправи и за първи път огледа тялото изцяло. Голо, свито, забравено… Чудеше се дали там, под бетона, няма и други такива, очакващи да бъдат открити.

— Затвори ципа — каза на Сакай.

— Той е, нали? Майстора.

Бош не отговори. Измъкна се от бусчето, дръпна ципа на гащеризона си малко надолу, като че ли да може да поеме повече въздух.

— Хей, Бош — извика Сакай отвътре. — Само съм любопитен. Как успяхте да намерите това нещо? Щом Майстора е умрял, кой ви каза къде да търсите?

Бош и сега не отговори. Той бавно се насочи под навеса. Останалите като че ли още не бяха решили какво да правят с отпечатъка в бетона. Едгар се въртеше наоколо, като внимаваше да не се изцапа. Бош направи знак на него и на Паундс и тримата се оттеглиха в единия край на навеса, където можеха да си поговорят, без да ги чуе някой.

— Е? — попита Паундс. — Какво си открил?

— Прилича на работа на Майстора — каза Бош.

— Мамка му — изруга Едгар.

— Защо си толкова сигурен? — попита Паундс.

— Всичко, което видях, съвпада до последния детайл с неговите убийства. Включително и подписа. Има го.

— Подписа ли? — попита Едгар.

— Белият кръст върху нокътя на крака. По време на разследването не сме му давали гласност, за да не го раздухат репортерите.

— Ами ако е имитация? — с надежда за положителен отговор попита отново Едгар.

— Възможно е. Бялото кръстче беше споменато след приключването на разследването. А после Бремер от „Таймс“ написа книга по този случай. В нея то също се споменава.