Майкл Коннелли - Град от кости

Един униформен охранител излезе от пропуска и огледа таратайката им с преценяваща усмивка.

— Момчета, бая сте се отклонили от пътя.

Бош се опита да се усмихне, но заприлича на човек, току-що захапал нещо кисело.

— Така е — каза той.

— Какво има?

— Трябва да разговаряме с Кристин Уотърс, адрес „Дийп Уотърс Драйв“ номер 312.

— Госпожа Уотърс очаква ли ви?

— Не, освен ако не е екстрасенс или ти ней кажеш.

— Това ми е работата. Изчакайте секунда.

Той се върна в будката си и вдигна телефона.

— Изглежда, тая Кристин Делакроа доста се е издигнала — каза Едгар. Гледаше къщите, които се виждаха оттук — огромни, със също така огромни скосени ливади — бяха като футболни игрища.

Пазачът пак излезе и се наведе към прозореца на колата.

— Иска да знае за какво става дума.

— Кажи й, че ще го обсъдим насаме с нея в къщата й. И че имаме съдебна заповед.

Мъжът сви рамене с безразличие и се върна в будката. След като размени още няколко реплики по телефона, порталът бавно започна да се отмества. Пазачът им махна да влизат и каза:

— И да знаете, тоя подход на супермени може да ви върши много работа в Ел Ей. Но тук, в пустинята…

Бош мина покрай него с вдигнато стъкло, без да доизслуша наставленията.

Дийп Уотърс Драйв се намираше в края на оградения квартал. Къщите тук бяха с по половин милион долара по-скъпи от тези в началото на Маунтънгейт.

На адреса на Кристин Уотърс отговаряше цяло имение в съвременен испански стил, заемащо целия край на еднопосочна улица на самата граница на Маунтънгейт Истейтс. Определено — притежание на предприемача, построил богаташкия квартал. Гледката му включваше абсолютно всички останали къщи в квартала, както и цялото игрище за голф от птичи поглед.

Имението си имаше собствена порта, в момента широко отворена. Неясно дали специално отворена за посещението, или постоянно в това състояние.

— Май ще е интересно — каза Едгар, докато слизаха на паважа на колелото за паркиране.

— Не забравяй едно — хората променят адресите, но не и характера си.

— Правилно. Буквар на следователя по убийства.

Минаха под дълга сводеста арка и стигнаха до двойната входна врата, където вече ги очакваше жена в черно-бяла униформа на прислужница. С ясно доловим испански акцент тя им обясни, че госпожата ги очаква в дневната.

„Дневната“ беше с размерите и величествеността на катедрала със седемметровия си таван с открит гредоред. Високо в източната стена бяха вградени три стъклописа — изгрев на слънце, градина и лунен изгрев. На противоположната стена имаше шест плъзгащи се врати, разкриващи зеленината на игрище за голф. В стаята бяха подредени две отделни мебелировки, сякаш с идеята за приютяване на две различни групи хора едновременно.

В средата на едно кремаво канапе се беше настанила русокоса жена с напрегнато изражение. Бледосините й очи проследиха влизането на двамата мъже и първоначалното им стъписване от размерите на стаята.

— Госпожа Уотърс? — започна Бош. — Аз съм детектив Бош, а това е детектив Едгар. Ние сме от полицейското управление на Лос Анжелис.

Той подаде ръката си и жената я пое, но без да се здрависа. Просто я докосна за момент, преди да докосне по същия начин протегнатата ръка на Едгар. Свидетелството за раждане твърдеше, че е на петдесет и шест. Изглеждаше почти десет години по-млада. Гладката кожа със загар беше нагледно доказателство за чудесата, на които е способна съвременната медицинска козметика.

— Моля, седнете — каза тя. — Не мога да ви опиша колко неудобно е усещането, че колата ви е пред къщата ми. Изглежда, дискретността не е част от рицарското възпитание, що се отнася до полицията на Лос Анжелис. Бош се усмихна.

— Неудобство е и за нас, госпожо Уотърс, но шефовете ни предоставят само такива коли.

— За какво става дума? Охраната ми каза, че сте имали съдебна заповед. Мога ли да я видя?

Бош седна на канапето точно срещу нейното. Двете канапета бяха разделени от черна масичка със златни инкрустации.

— Сигурно съм бил разбран неправилно. Казах на пазача, че бихме могли да поискаме съдебна заповед, ако откажете да ни видите.

— Разбира се, че не ви е разбрал правилно — отвърна тя с тон, пропит от ирония. — За какво желаете да ме видите?

— Трябва да ви зададем няколко въпроса за съпруга ви.

— Съпругът ми е мъртъв от пет години. Освен това той рядко ходеше до Лос Анжелис.

— За първия ви съпруг, госпожо Делакроа. Самюъл Делакроа. Трябва да поговорим и за децата ви.