Майкл Коннелли - Град от кости

Неизказаното продължение на последното изречение оставяше открит въпроса кой е станал мишена на физическата агресия след напускането на Кристин Делакроа.

— Съп… Сам арестуван ли е?

— Не. Все още сме във фазата на събиране на доказателствен материал по следствието. Останките на сина ви говорят за упражняване на продължително физическо насилие. Засега се опитваме да поставим нещата по местата им.

— А Шийла? Била ли е…

— Не сме я питали конкретно за това. Ще го направим по-нататък. Госпожо Уотърс, ударите от съпруга ви винаги с ръка ли бяха?

— Не. Веднъж ме удари с обувка. Просна ме на пода и ме удари с нея. Друг път хвърли куфарчето си по мен и ме удари… — Тя поклати глава.

— Какво?

— Нищо. Това куфарче… винаги ходеше с него на прослушвания. Сякаш е много важна личност с многобройни ангажименти. А всичко, което носеше в него, бяха няколко негови снимки и едно пластмасово шише. — Дори само споменът предизвикваше горчивина в гласа й.

— Влизали ли сте на лечение в болница или в спешно отделение? Има ли медицински данни за насилието?

— Никога не ме е наранявал толкова, че да се налага лечение. Освен в случая с раждането на Артър. Тогава излъгах. Казах, че съм паднала и водите ми са изтекли. Не исках да се разбере.

Бош кимна.

— Когато напуснахте, това в резултат на план ли беше? Или спонтанно?

— Подготвих писмата за децата ми дълго преди да ги напусна. Носех ги с мен и изчаквах подходящия момент. Вечерта, когато ги напуснах, поставих писмата под възглавниците на децата и си тръгнах само с дрехите на гърба. И колата, получена от баща ми, когато се оженихме. Това беше всичко. Повече не можех да търпя. Казах му, че трябва да купя лекарство за Артър. Той се наливаше и само ми отвърна да отивам да го купя.

— И повече не се върнахте.

— Да. След година, малко преди да дойда да живея в Спрингс, една вечер минах с колата покрай къщата. Лампите светеха. Не спрях.

На Бош не му идваше наум какво още би могъл да пита. Колкото и ясни да бяха спомените на тази жена, те нямаше да помогнат за осъждането на бившия й съпруг за убийство, евентуално извършено десет години след като го беше видяла за последен път. Всъщност той разбираше, че тя не е сред важните свидетели по случая. Може би просто искаше да облекчи товара на една жена, изоставила децата си с човек, за когото беше убедена, че е чудовище.

— Как изглежда тя?

Бош не я разбра веднага.

— Дъщеря ми.

— Ами, руса е като вас. Малко по-висока и по-пълна. Няма деца, не е омъжена.

— Кога ще бъде погребан Артър?

— Не зная. Ще трябва да се свържете със съдебния медик. Или бихте могли да се свържете с Шийла и… — Бош спря. Нямаше намерение да запълва трийсетгодишни дупки в битието на непознати. — Мисля, че засега приключих ме, госпожо Уотърс. Оценяваме помощта ви.

— Определено — не можа да сдържи сарказма си Едгар.

— Да дойдете дотук само за няколко въпроса — изхъмка тя.

— Въпросите ни са малко, защото отговорите ви не са много — каза Едгар.

Тя ги изпрати до вратата. На прага Бош я погледна и се помъчи да измисли няколко думи за сбогуване. Нищичко не му хрумна. Тя затвори вратата.

Стигнаха до участъка малко преди единайсет. За шестнайсет часа работа бяха събрали прекалено малко доказателства, които биха могли да бъдат представени в съдебната зала. Но Бош беше доволен. Жертвата беше разпозната и следствието вече имаше гръбнак. Всичко останало щеше да се навърже към това.

Едгар тръгна към колата си, без изобщо да влиза в участъка. Бош реши да провери при дежурния дали има новини за Джони Стоукс. Можеше да види и Джулия Брашър след края на смяната й. Искаше да говори с нея.

В участъка цареше тишина — беше време да застъпи нощната смяна. Бош тръгна по коридора към стаята на детективите. Осветлението беше изгасено, в нарушение на разпореждането на шефа на полицията. Лампите в Паркър Сентър, както и във всеки участък, не трябваше да загасват и за момент, гласеше заповедта, за да може обществеността да добива впечатлението, че борбата срещу престъпността не престава и за минута. В резултат полицейските участъци в целия град светеха като коледни елхи дори в тях да нямаше жив човек.

Бош светна лампите в ъгъла на отделението на „убийците“ и отиде до бюрото си. Имаше няколко бележки за телефонни обаждания — всичките от репортери или във връзка с други разследвани случаи. Репортерските бележки отидоха в кошчето, а останалите — в горното чекмедже на бюрото, за следващия ден.