Майкл Коннелли - Град от кости

В очите й се изписа предпазливост.

— Н-не съм ги виждала и чувала от години. Почти тридесет години.

— Откакто един ден сте излезли за лекарство за сина си и сте забравили да се приберете вкъщи — намеси се Едгар.

Жената го погледна, сякаш я беше зашлевил.

— Кой ви каза това?

— Госпожо Уотърс — каза Бош, — искам първо аз да си задам въпросите и после да минем към вашите.

— Не разбирам. Как ме открихте? С какво се занимавате? Защо сте тук? — С всеки следващ въпрос гласът й се извисяваше. Ненадейно в грижливо подреденото й настояще нахлуваше живот, който беше загърбила преди трийсет години.

— Ние сме следователи по убийства, госпожо. Работим по случай, в който може би е замесен съпругът ви. Ние…

— Той не ми е съпруг. Разведох се с него преди повече от двайсет и пет години. Това е лудост — идвате тук да разпитвате за човек, когото отдавна не познавам и за когото дори не знам дали е жив. Мисля, че трябва да си тръгвате. Настоявам да си тръгнете веднага.

Тя стана и посочи изхода.

Бош погледна Едгар, после домакинята. Ядът беше превърнал тена й в петна с различен цвят — прозиращи следи от пластичната хирургия.

— Госпожо Уотърс, седнете — каза той строго. — Моля ви, опитайте да се отпуснете.

— Да се отпусна ли? Знаете ли коя съм аз? Съпругът ми построи това място. Къщите, игрището за голф, всичко. Не можете просто да нахлувате така. Мога да вдигна телефона и ще ме свържат с шефа на полицията след две минути.

— Синът ви е мъртъв, госпожо — сряза я Едгар. — Изоставеният от вас преди трийсет години син. Затова сядайте и ни оставете да ви зададем въпросите си.

Тя се строполи на канапето, сякаш краката й се бяха подкосили. Устата й се отвори и се затвори като на риба на сухо. Погледът й отплува нанякъде, към далечен спомен.

— Артър…

— Правилно. Артър. Радвам се, че най-сетне си спомних те.

Бош извади бележника си и го отвори на празна страница. Написа „успокой топката“ и го подаде на Едгар.

— Джери, защо не записваш? Мисля, че госпожа Уотърс е готова да ни сътрудничи.

Думите му изкараха Кристин Уотърс от вцепенението и тя погледна Бош.

— Какво се е случило? Самюъл ли?

— Не знаем. Точно затова сме тук. Артър е мъртъв от доста време. Останките му бяха открити едва миналата седмица.

Тя вдигна ръка към устните си, после попита:

— Кога е станало?

— Бил е заровен преди двайсет години. Обаждане на дъщеря ви ни помогна да го идентифицираме.

— Шийла. — Каза го така, сякаш проверяваше дали все още е в състояние да произнася името след толкова време.

— Госпожо Уотърс, Артър е изчезнал през хиляда деветстотин и осемдесета. Знаехте ли за това?

Тя поклати глава.

— Напуснах ги почти десет години преди това.

— И изобщо не сте поддържали контакти със семейството си?

— Мислех… — Тя не довърши.

— Госпожо Уотърс?

— Не можех да ги взема със себе си. Бях млада и не се справях… с отговорностите. Избягах. Признавам го. Избягах. Смятах, че е най-добре да не се чуваме, да не знаят нищо за мен.

— Оставили сте им писма, преди да ги напуснете.

— Откъде знаете?

— Шийла ни каза. Какво пишеше в писмото до Артър?

— Аз само… Само му написах, че го обичам и че винаги ще мисля за него, но че не можем да бъдем заедно. Наистина не мога да си спомня всичко. Важно ли е?

Бош сви рамене.

— Не знам. Сред вещите на сина ви е имало писмо. Може да е било писмото от вас. Отдавна е изгнило. Възможно е никога да не разберем съдържанието му. В молбата си за развод, подадена няколко години след напускането, сте посочили като причина за постъпката си физическо насилие. Трябва да ни разкажете за това. За какво насилие ставаше дума?

Тя поклати глава, този път като при реакция на глупав или дразнещ въпрос.

— А вие какво мислите? Сам ме използваше за боксова круша. Напиваше се и тогава всички трябваше да ходим на пръсти. Всичко можеше да го накара да избухне, дори плачът на бебето. Или ако някой говори по-високо. Винаги аз го отнасях.

— Биеше ли ви?

— Да, биеше ме. Превръщаше се в чудовище. Това беше една от причините да го изоставя.

— Но сте оставили и децата при чудовището — вметна Едгар.

Този път тя не реагира като ударена. Втренчените й бледи очи накараха Едгар да отклони своите. Гласът й беше съвсем спокоен.

— Кой сте вие да ме съдите? Борех се за оцеляването си и не можех да ги взема със себе си. Ако бях опитала, никой от нас нямаше да оцелее.

— Убеден съм, че те разбират мотивите ви — каза Едгар.