Майкл Коннелли - Град от кости

— Провери ли за развод?

— Подала е заявление през седемдесет и трета. Момчето тогава е било на пет. Посочва психическо и физическо насилие, без да споменава подробности. Не е стигнало до съда, затова повече не се знае.

— И той не го е оспорил?

— Изглежда, са стигнали до споразумение. Получил е родителски права върху двете деца и не е оспорвал останалото. Чиста работа. Документите са само дванайсет странички. Виждал съм папки с по хиляда и двеста. Например от моето собствено дело.

— Ако Артър е бил на пет… някои от нараняванията, според антрополога, са отпреди това време.

— Бракът фактически е престанал да съществува три години преди това — живеели са разделено. Тоест, когато момчето е било на около две години, както каза Шийла.

— Нещо друго?

— Това е. Направил съм копия, ако искаш да прочетеш сам.

— Добре. Ами приятелят по скейтборд?

— Жив е и е в града. Проблемът е, че намерих трима Джон Стоуксовци на възрастта, която ни трябва. Двама живеят във Вали и досиетата им са чисти. Третият е играч. Многобройни арести за дребни кражби, кражба на кола, взлом и притежание на наркотици, за които е стигнал до педагогическа стая. Преди пет години най-накрая късметът не му помогнал и му дали две и половина години условно.

— Говори ли с наблюдаващия го? Гаранцията му тече ли още?

— Преди два месеца е изтекла. Не е известно къде е.

— По дяволите!

— Помолих да отворят биографичната му справка. Израснал е в Уилшир, от един приют в друг. От беля на беля. Той трябва да е нашият човек.

— Мислят ли, че е още в града?

— Да. Само трябва да го открием. Вече изпратих кола на последния му адрес — махнал се е оттам веднага след изтичане на гаранцията.

— И сега е волна птичка. Чудно. Трябва да го пуснем за издирване. Дай на…

— Направих го — прекъсна го Едгар. — Дадох на Манкиевич съобщение до всички патрули. Обеща да им напомня при всяко повикване. Приготвил съм и опознавателни снимки.

— Добре. — Бош беше впечатлен — обикновено Едгар не си даваше зор чак да размножава снимка на търсения за всяка патрулна кола.

— Ще го хванем, Хари. Не знам от каква полза ще ни е, но ще го намерим.

— Може да се окаже особено важен свидетел. Ако жертвата е споделяла с него, че баща му го бие, има на какво да се опрем.

Бош си погледна часовника. Беше почти два. Най-трудното за него беше чакането, независимо дали ставаше дума за получаване на лабораторни резултати, или за съдействие от колеги.

— Какви са плановете ти за довечера? — попита Бош.

— Нищо особено.

— С теб ли е детето?

— Не, само в четвъртъците. Защо?

— Мисля да отида до Спрингс.

— Сега?

— Ще говоря с бившата съпруга.

Едгар на свой ред погледна часовника си. Дори да тръгнеха веднага, нямаше да успеят да се върнат преди да е станало доста късно.

— Мога да отида и сам. Само ми дай адреса.

— Не. Идвам с теб.

— Сигурен ли си? Не е необходимо. Просто не ми се виси да чакам нещо да се случи.

— Знам, Хари. — Едгар стана и свали якето си от облегалката на стола.

— Тогава отивам да кажа на Билетс.

Почти до Палм Спрингс никой от двамата не проговори. Това беше една от силните им страни като партньори — способността им да споделят мълчанието си.

Минаха покрай един вятърен агрегат. Във въздуха нямаше никакво движение. Витлата на колелото не помръдваха.

— Родителите ти развеждали ли са се? — попита Бош.

— Не — отговори Едгар и после се засмя. — Въпреки че понякога им се искаше. Но устискаха. Така се получава. Силните оцеляват.

Бош кимна. И двамата бяха разведени, но рядко обсъждаха пропадналите си бракове.

— Хари, чух за теб и малката. Разнася се.

— Ето какво било.

— Казвам само да се пазиш. Старши си й все пак.

— Знам. Все ще измисля нещо.

— От видяното и чутото за нея, струва си риска. Въпреки това трябва да си предпазлив.

Бош не каза нищо. След няколко минути минаха покрай табела, на която пишеше, че Палм Спрингс е на 15 километра. Вече се здрачаваше. Бош се надяваше да почукат на вратата на Кристин Уотърс преди да се е стъмнило съвсем.

— Хари, ти поемаш главната роля, като стигнем.

— Няма проблем. Ти можеш да играеш на надменност.

— Е, това е лесно.

Спряха на една бензиностанция и взеха карта. По нея намериха булевард „Франк Синатра“ и подкараха по него към планината до пропуска на „Маунтънгейт Истейтс“. Картата им показваше, че улицата, на която живее Кристин Уотърс, е в границите на Маунтънгейт.