Майкл Коннелли - Град от кости

Никъде не се споменаваха оплаквания на момчето за малтретиране от страна на бащата или някой друг. По време на престоя на детето в болницата с него разговарял служител на социалните служби — докладът му бе по-малко от половин страница. В него се казваше, че момчето се наранило, докато карало скейтборд. Липсваха по-нататъшни разговори и момчето не беше препращано нито на органите, занимаващи се с проблемите на малолетни, нито на полицията.

Голихър поклати глава.

— Нещо ново? — попита Бош.

— Там е работата, че нищо — това е проблемът. Липсва разследване. Приели са думите на момчето за чиста монета. Най-вероятно са разговаряли с него в присъствието на баща му. Представяте ли си колко трудно му е било да говори истината? Просто са го зашили и са го върнали на човека, който му е причинявал болка.

— Докторе, малко изпреварвате събитията. Нека първо установим твърдо коя е жертвата и после ще стигнем и до това кой й е причинявал болка.

— Добре, вие водите разследването. Аз само казвам това, което съм виждал десетки пъти.

Голихър се зае с рентгеновите снимки. Постави две върху екрана, после добави към тях още една, направена на черепа от Уъндърланд Авеню.

— Това е радиоложка снимка, която използвах, за да разгледам вътрешността на черепната кост. Можем засега да я използваме за целите на сравнението. Когато отида в офиса на съдебния медик, ще използвам самия череп.

Голихър взе едно увеличително стъкло и започна да прави сравнения. Когато приключи, стана, подпря се на съседната маса и скръсти ръце на гърдите си.

— „Куийн ъв Ейнджълс“ беше държавна болница и парите им винаги бяха разчетени до стотинка. Трябвало е да направят повече от две снимки на главата на момчето. Ако го бяха направили, щяха да забележат някои от другите му наранявания.

— Но не са.

— Не са. Но на базата на направеното от тях и на това, с което разполагаме, успях да направя няколко сравнения — форма, линия на фрактури и на направения хирургически шев. Нямам съмнения. Това е Артър Делакроа.

— Доколко сте сигурен?

Голихър започна да събира снимките от екрана.

— Казах вече — нямам съмнения. Ще погледна черепа утре, когато сляза в центъра, но отсега ви казвам — той е.

Има покриване.

— Тоест, ако заловим някого и го отведем на съд, няма да има неприятни изненади, така ли?

— Няма да има. Сравненията не могат да бъдат оспорени. Поне доколкото се основават на интерпретация на нараняванията. В случая на това момче видяното е ужасяващо и с радост ще го повторя в съда. Но освен моите думи трябва да се има предвид и болничният дневник. В него се споменава скейтборд и там тезата може да бъде оспорена.

— Благодаря ви, че ми отделихте време. Мисля, че…

— Детектив Бош?

— Да?

— Миналия път, когато споменах за нуждата от вяра в работата ни, вие се притеснихте. Всъщност дори сменихте темата.

— Вярата е тема, в която не се чувствам в свои води.

— Според мен във вашата работа човек би трябвало непременно да разчита на една здрава духовност.

— Не зная. Партньорът ми обвинява за злото по света извънземните. Може би и това е здравословно.

— Пак избягвате въпроса.

Раздразнението на Бош премина в гняв.

— За какво става дума, докторе? Какво толкова сте се загрижили за мен и вярванията ми?

— Защото е важно за мен. Аз изучавам кости. Рамката на живота. И ми се иска да вярвам, че животът се състои не само от кръв, тъкан и кост. Друго ни държи свързани. В себе си нося нещо, което е невидимо за рентгена, което ми помага да съществувам като единна цялост. Затова изпитвам страх, когато срещна някой, който носи празнота там, където у мен е вярата.

Бош го изгледа.

— Грешите по отношение на мен. Имам вяра, имам и цел. В случая това е убеждението ми, че това разследване няма да бъде покрито и ще бъде доведено докрай. Убеден съм, че тези кости се показаха от земята, за да ги намеря тъкмо аз и да потърся справедливост. Това ме крепи и то също не би се забелязало на рентгена. Така по-добре ли е?

Бош замълча, но Голихър не каза нищо.

— Благодаря за помощта, докторе. Благодарение на вас всичко ми се изясни.

И излезе, като остави доктора заобиколен от потъмнелите кости, върху които беше израснал градът.

Когато Бош се върна в участъка, Едгар не беше в стаята.

— Хари? — Лейтенант Билетс беше застанала на вратата на кабинета си. Пред бюрото й седеше Едгар. Бош остави куфарчето си и влезе при тях.

— Какво става?