Майкл Коннелли - Град от кости

— Коя църква?

— Уилширската Църква на Природата.

— Те ли са, които не ви разрешават кафе? — попита Едгар, като остави снимката до чашата си.

— Нищо, съдържащо кофеин.

— Имате ли други негови снимки?

— Разбира се. Цяла кутия.

— Може ли да ги разгледаме? Така, докато си говорим.

Делакроа като че ли се обърка.

— Шийла — каза Бош, — намерихме и дрехи заедно с останките. Искаме да видим снимки, за да потърсим съвпадения. Ще ни е от помощ.

— Разбирам. Ей сега ще я извадя от килера.

Докато я чакаха да се върне, Едгар се наведе към Бош и прошепна:

— Тоя църковен чай има вкус на пикня.

— Откъде ти е познат вкусът? — прошепна му Бош в отговор.

Преди Едгар да измисли какво да каже, Шийла Делакроа се появи със стара кутия за обувки. Беше пълна със снимки.

— Не са подредени, но той е на повечето от тях.

Бош направи знак на партньора си да се заеме с разглеждането на снимките, докато той задава въпросите.

— Защо не ми разкажете за брат си и изчезването му?

— Четвърти май, хиляда деветстотин и осемдесета. Не се прибра от училище. Това е всичко. Помислихме, че е избягал от къщи. Споменахте, че сте намерили и дрехи при останките. Баща ми прегледа чекмеджетата му и каза, че е взел дрехи. Това ни накара да мислим, че е избягал.

Бош си записваше в тефтера.

— Споменахте, че няколко месеца преди това се е наранил, докато карал скейтборд.

— Удари си главата и се наложи операция.

— Когато изчезна, взе ли дъската?

— Много отдавна беше… всичко, което помня, е, че беше влюбен в тази дъска. Така че най-вероятно я е взел. Но си спомням със сигурност само за дрехите.

— Обадихте ли се в полицията?

— Баща ми се обади, сигурна съм.

— Не можах да намеря никакъв документ, удостоверяващ, че е имало такова обаждане. Напълно сигурна ли сте в това?

— Аз закарах баща си до полицията тогава.

— В Уилшир?

— Мисля, че да. Не си спомням точно.

— Шийла, къде е баща ви? Жив ли е?

— Живее във Вали. Но напоследък не е добре.

— Къде във Вали?

— Ван Найс. Паркингът за каравани „Манчестър“.

Мястото не беше от приятните за живеене.

— Пие… Откакто Артър…

Едгар подаде на Бош пожълтяла снимка на малко момче върху дъска за скейтборд, с ръце, вдигнати в усилието да пази равновесие, докато се пързаля по тротоара. На самата дъска не се различаваше почти нищо.

— Не се вижда много — каза Бош и понечи да му я върне.

— Дрехите. Блузата.

Бош се вгледа в снимката. Сива тениска с надпис „Солид Сърф“. Бош я показа на Шийла.

— Това е брат ви, така ли?

— Да.

— Спомняте ли си дали тениската, която носи на тази снимка, е била сред дрехите, които е взел?

— Не. Беше толкова… Помня само, че много си харесваше тази тениска.

Не ставаше за солидно доказателство, но все пак думите на Шийла бяха крачка в определена посока. Бош чувстваше как постепенно се приближават към идентифициране. Едгар добави снимката към купчина други, които щяха да поискат да им бъдат дадени временно.

Бош погледна часовника си.

— Ами майка ви?

— Нея… нея вече я нямаше.

— Имате предвид, че е починала?

— Напусна ни. Артър беше трудно дете, от самото начало. Изискваше много грижи и целият товар падна върху майка ми. Не можа да се справи. Една вечер уж отиде до аптеката и просто не се прибра. Намерихме бележки от нея под възглавниците си.

— На колко години бяхте тогава? А брат ви?

— Аз на шест, а Арти на две.

— Запазихте ли бележката от майка си?

— Не. Не исках да ми напомня колко много ни е обичала, но все пак е предпочела да не е с нас.

— А Артър запази ли своята?

— Баща ми му я запази. Даде му я, когато поотрасна. Може и да я е запазил. Той не я познаваше истински и затова му беше интересно да знае повече за нея. Задавал ми е много въпроси. Не можех да му покажа нейни снимки, защото баща ми ги изхвърли, след като тя ни напусна — не искаше да му напомнят за нея.

— Знаете ли какво й се е случило? Дали е жива?

— Нямам представа. И не ме интересува.

— Как се казва?

— Кристин Дорсет Делакроа. Второто име е моминското й.

— Дата на раждане или номер на социална осигуровка?

Шийла поклати глава.

— Вашето свидетелство за раждане у вас ли е?

— Мога да го потърся.

— Оставете, ще го потърсите накрая. Баща ви ожени ли се пак, след като майка ви избяга?

— Не. И досега живее сам.

— Да е имал някога приятелка или някой, който да живее с него?

Тя го погледна с почти безжизнени очи.

— Не, никога.