Майкл Коннелли - Град от кости

Стана осем. Никакъв Едгар. Бош реши да даде на партньора си още десет минути преди да тръгне сам. От десет години работеха в тандем, но липсата на чувство за точност у Едгар все още го нервираше. Закъснението за обяд и закъснението за работа бяха съвсем различни неща. Винаги беше възприемал мудността на партньора си като нежелание за отдаване на професията.

Телефонът звънна и той раздразнено вдигна слушалката — очакваше да е Едгар и да му каже, че ще закъснее. Беше обаче Джулия Брашър.

— Така ли изоставяш всички жени? Самотни в леглото?

— Малко ми е напрегнат денят. — Бош се усмихна. — Просто се наложи да се изнеса по този начин.

— Знам. Но можеше да кажеш едно чао все пак.

Влезе Едгар. Последното, което искаше Бош, беше да му даде възможност да се заеме с целия сутрешен ритуал: кафето, поничката и спортната страница.

— Окей, чао сега. Трябва да бягам.

— Хари…

— Какво?

— Помислих, че се каниш да ми затвориш телефона или нещо подобно.

— Няма такова нещо, но наистина трябва да тръгвам. Виж, мини оттук преди да ти започне смяната, става ли? Сигурно дотогава ще съм се върнал.

— Добре. Ще се видим.

Бош затвори телефона и стана точно когато Едгар хвърли вестника върху бюрото.

— Хайде.

— Обаче аз още не съм…

— Тръгваме. Не ми се ще да караме жената да ни чака. Колкото до кафето, тя сигурно ще направи.

На излизане Бош погледна в кутията за получени факсове. Допълнението към заповедта за преглед на архивите беше върнато, подписано от съдия Хутън.

— Развързаха ни ръцете — каза Бош и го показа на Едгар. — Виждаш ли? Който идва рано, си свършва работата навреме.

— Това камъни в моята градина ли са?

— Че то останала ли ти е градина?

— Пие ми се кафе бе, човек.

Шийла Делакроа живееше в квартал Миракъл Майл — на юг от Уилшир и с малко по-нисък стандарт от близкия Хенкок Парк, но все пак застроен с добре поддържани къщи — самостоятелни или близнаци, но със скромни стилистични добавки, изразяващи индивидуалност.

Апартаментът й се намираше на втория етаж на къща-близнак и беше обзаведен с имитации на пластики. Тя най-приятелски покани детективите да влязат, но каза, че може да им предложи само чай, защото религията й забранява кафето. Едгар прие с нежелание. Бош отказа и се зачуди коя ли ще е религията, забраняваща употребата на кафе.

Седнаха в хола и зачакаха домакинята да приготви чая за Едгар в кухнята. Тя им извика оттам, че има само час преди да тръгне за работа.

— С какво се занимавате? — попита Бош, когато тя донесе чашата с димящ чай и я постави пред Едгар. Делакроа беше висока жена с късо подстригана руса коса. С малко повечко килограми и доста повече грим от допустимото.

— Набирам актьори за най-различни продукции — отвърна тя и се настани на дивана. — Най-вече за по-малките студиа, понякога и за телевизията. Всъщност точно тази седмица работя по един полицейски сериал.

Едгар отпи от чая, понамръщи се и огледа етикета на пакетчето.

— Плодов е — каза Делакроа. — Ягода и дарджилинг. Нали е чудесен?

Едгар остави чашата на масичката.

— Става.

— Госпожице Делакроа, след като сте в развлекателния бизнес, познавате ли случайно господин Николас Трент?

— Моля ви, наричайте ме Шийла. Името ми звучи познато, но не мога да го свържа с определен човек. Актьор ли е, или е в моя бизнес?

— Нито едно от двете. Това е мъжът от Уъндърланд. Декораторът.

— О, този по телевизията, самоубиецът. Ясно защо името ми прозвуча познато.

— Значи не сте го чували покрай работата?

— Не.

— Всъщност не трябваше да започна с въпроси за него. Разкажете ни за брат си. Имате ли негова снимка, която бихме могли да видим?

— Да. — Тя стана и отиде зад гърба на Бош до един шкаф, върху който бяха подредени фотографии, също както на камината на Джулия Брашър. — Ето го. — Подаде една снимка в рамка на Бош.

На снимката момче и момиче седяха на стълби — същите, които детективите бяха изкачили на идване към жилището й. Момчето беше доста по-дребно от момичето. И двете деца се усмихваха, както очевидно ги бяха инструктирали преди да ги щракнат — с показване на всичките зъби. Бош | подаде снимката на Едгар и пак се обърна към Делакроа.

— Тук ли е правена?

— Това е домът, в който израснахме.

— Артър оттук ли изчезна?

— Да.

— Нещата му все още тук ли са?

Жената се усмихна тъжно и поклати глава:

— Дадох ги за благотворителни разпродажби в църквата, много отдавна.