Майкл Коннелли - Град от кости

— Срок ли ми давате?

— Не. Искам да кажа, че ви разбирам. И се надявам и вие да ме разбирате.

— Какво ще стане с Торнтън?

— Тече проверка. Засега не мога да обсъждам тези неща с вас.

Бош поклати глава неразбиращо.

— Внимавайте, детектив Бош — сряза го Ървинг. — Доста търпение съм проявявал към вас. По повод и на това, и на предишни разследвания.

— Торнтън закучи разследването. Би трябвало той…

— Ако е виновен, с него ще се постъпи по съответния начин. Но не забравяйте, че той не е действал във вакуум. За да подаде информация, е трябвало да я получи отнякъде. И това се проверява.

Посланието беше ясно. Киз Райдър си отиваше с Торнтън, ако Бош не заиграеше по свирката на Ървинг.

— Сега разбирате ли ме, детектив?

— Абсолютно.

Преди да тръгнат към участъка в Холивуд, Бош извади от багажника на колата кутията със скейтборда и го отнесе в лабораторията в Паркър Сентър. Докато чакаше на входа да извикат Антоан Джеспър, разгледа скейтборда. Ламиниран и лакиран шперлат, с няколко добавени декорации, най-забележителната от които череп и кръстосани кости в средата на дъската.

Джеспър дойде, Бош му подаде кутията и каза:

— Искам да знам кой и кога е произвел това и кога е било продадено. Приоритетна задача. Досега ми четоха конско по тоя повод на шестия етаж.

— Няма проблеми. Веднага мога да ти кажа производителя. Боуни. Вече не ги правят. Собственикът продаде фирмата и се премести — на Хаваите, доколкото си спомням.

— Откъде знаеш всичко това?

— Като малък бях скейтбордист, но така и не можах да си купя такава дъска — нямах пари.

— Случва се. До утре искам да знам всичко, което можеш да разбереш.

— Ще опитам. Не мога да обе…

— До утре, Антоан. Шестият етаж не чака. Утре ще те потърся пак.

— Поне ми остави и сутринта.

— Дадено. Нещо ново при документите?

— Още не. Опитахме с химикали, но не стана по-ясно за разчитане. Нищо няма да изкараш от тях, Хари.

— Ясно.

По пътя към Холивуд Бош остави Едгар да кара, а той се обади по мобилния си телефон на Шийла Делакроа. Тя веднага отговори и Бош й се представи и обясни, че обаждането й е прехвърлено на него.

— Артър ли е? — попита напрегнато жената.

— Не знаем, госпожо. Точно затова се обаждам.

— О!

— Ще бъде ли удобно да ви посетим утре с колегата ми, за да поговорим за Артър и да получим малко информация от вас? Ще ни помогне да определим дали останките са на брат ви.

— Разбирам. Да. Можете да дойдете вкъщи.

— Къде живеете, госпожо?

— На пряка на „Уилшир“ в Миракъл Майл.

Бош погледна бележката от позвъняването й.

— На „Ориндж Гроув“.

— Точно така.

— Осем и тридесет твърде рано ли е за вас?

— Добре е. Бих искала да помогна, ако мога. Притеснява ме мисълта, че този човек е живял на същото място толкова години, след като е извършил убийството. Дори и да не е бил брат ми.

Бош реши, че няма смисъл дай обяснява, че най-вероятно Трент е напълно невинен. Прекалено много хора по света вярваха на всяка дума, чута по телевизията. Вместо това й даде номера на мобилния си телефон, с молба да се обади, ако се появи неочакван ангажимент, който да възпрепятства срещата им в осем и половина.

— Не вярвам — каза тя. — Искам да знам дали е Артър. Част от мен желае да е той, за да се приключи веднъж завинаги. Но още повече ми се иска да не е той. Да е жив, може би с ново семейство, на някое ново място.

— Разбирам ви — каза Бош. — Ще се видим утре сутринта.

Въпреки усилията си Бош пристигна във Венис с повече от половин час закъснение. Положението се усложни от безплодното търсене на място за паркиране. За щастие, закъснението му не беше основната грижа на Джулия Брашър, която се намираше в разгара на кухненските си занимания. Каза му да пусне някаква музика и да си налее вино от отворената бутилка върху масичката за кафе. Без да го прегръща или целува. Но все пак си личеше, че охлаждането е преминало. Изглежда, гафът от предишната вечер беше забравен.

Бош избра запис на живо от концерт на „Бил Евънс трио“ в Ню Йорк. Имаше този диск и прецени, че е подходящ за спокойна вечеря. Наля си вино, заразхожда се из стаята и я заразглежда.

Полицата на камината беше отрупана с малки снимки, на които не беше имал възможност да обърне внимание досега. Някои заемаха по-видно място от други. Не на всички бяха снимани хора. Имаше места, снимани най-вероятно по време на пътувания. Например снимка на вулкан, бълващ пушек и разтопена лава. Или друга, подводна, на озъбената паст на акула, която, изглежда, се беше засилила точно срещу камерата и снимащия. Забелязваха се и решетките на защитната клетка, в която бе фотографът, най-вероятно Джулия Брашър.