Майкл Коннелли - Град от кости

— Добре.

Преди да избере първия номер Бош провери последното обаждане на Трент с бутона за повторно избиране. Отговори телефонен секретар, от дома на Мортън.

Бош звънна на директния номер на Билетс. Тя вдигна веднага. Дъвчеше нещо.

— Съжалявам, че трябва да доведа това до знанието ти точно когато ядеш, но сме на гости на Трент, който малко се е поубил. Обесил се е в банята си с помощта на две телени закачалки. Оставил е и три страници прощално писмо. Отрича да има нещо общо с костите. Обвинява най-вече Канал Четири и полицията, в частност мен и Едгар, за смъртта си. Ти си първата, на която се обаждам.

— Всички знаем, че не ти си…

— Нямам нужда от опрощение, лейтенант. Какво ще разпоредиш да правя тук?

— Ще направиш рутинните обаждания. Аз ще се свържа с Ървинг и ще му кажа за последните събития. Ще стане напечено.

— Ами „връзки с медиите“? На улицата има цяла тайфа репортери.

— Аз ще им се обадя.

— Направено ли е нещо във връзка с Торнтън?

— Пуснато е по веригата. Брадли от „вътрешни“ го пое. След това, сега мога да се обзаложа, че Торнтън не само ще си загуби работата, но може и да му лепнат нещо отгоре.

— Добре, ние ще сме тук. Поне за известно време.

— Извести ме, ако намерите нещо, което свързва Трент с другия случай.

В съзнанието на Бош изплува скейтбордът и засъхналата кал по ботушите.

— Дадено.

Прекъсна връзката с Билетс и набра последователно съдебна медицина и отдела за експертизи.

Междувременно Мортън беше приключил с четенето.

— Господин Мортън, кога за последен път говорихте с господин Трент? — попита Бош.

— Снощи. Обади ми се вкъщи след новините. Шефката му ги била гледала и му се обадила.

— Знаете ли името й?

Мортън посочи средната страница от писмото.

— Написано е. Алисия Фелзер. Тя ми каза, че смятала да го освободи от работа. Студиото прави филми за деца. Не можела да го остави да изработва декори на място с деца. Разбирате ли? Даването на досието му на медиите унищожи този човек. Напълно безотговорно се намесихте в живота на един човек и…

— Господин Мортън, оставете ме да си задавам въпроси те. Запазете си гнева за репортерите, с които ми е ясно, че възнамерявате да си поговорите. Какво ще ми кажете за последната страница от писмото? Споменава децата си. Какво означава това?

— Нямам представа. Бил е разстроен, когато го е написал. Може и нищо да не означава.

— Защо ви потърси вчера?

— Защо, мислите? За да ми каже, че сте били тук, че всичко е минало по новините, че шефката му е звъняла и че искала да го уволнява.

— Каза ли ви дали той е заровил момчето на хълма?

Адвокатът възприе възможно най-негодуващото си изражение:

— Каза, че няма абсолютно нищо с тази история. Беше убеден, че го наказват за минала грешка, грешка от твърде далечното минало, и бих казал, че има право.

Бош кимна.

— Добре, Мортън, можете да си тръгвате.

— Какво говорите? Аз няма да…

— Понастоящем тази къща е обект на разследване. Разследваме смъртта на клиента ви, за да потвърдим или отречем, че е станало от собствената му ръка. Няма повече какво да правите тук. Джери?

Едгар направи знак с ръка на Мортън.

— Хайде. Време е да излезете и да покажете лицето си по телевизията. Ще е добре за бизнеса, нали така?

Мортън се изправи и напусна намусен. Бош отиде до прозореца и леко отмести завесата. Щом излезе от къщата, Мортън се насочи директно в центъра на скупчилите се репортери и започна една пледоария. Нямаше нужда да се чува, за да се разбере за какво става дума.

Когато Едгар се върна, Бош го помоли да позвъни на дежурния в участъка и да извика кола на Уъндърланд Авеню. Бяха нужни хора за въвеждане на ред. Имаше усещането, че журналистическата тълпа ще се умножи като вирус — все по-голяма и по-гладна с всяка изминала минута.

Намериха децата на Трент, докато претърсваха къщата му, след като тялото беше откарано от съдебна медицина. Двете чекмеджета на малкото бюро в дневната бяха натъпкани със сведения, снимки и банкови документи, включително няколко дебели плика със спрени чекове. Всеки месец Трент беше изпращал малки суми на няколко благотворителни организации, занимаващи се с обличането и изхранването на деца. По целия свят. Нямаше чек за по-голяма сума от дванайсет долара. Бош намери десетки снимки на децата, на които се предполагаше, че Трент е помогнал, както и малки, написани на ръка бележки с благодарности от тях.

Безброй организации от този род се рекламираха в късните програми на телевизиите. Бош винаги се беше отнасял с подозрение към дейността им. Не за това дали няколко долара са в състояние да облекат и нахранят някого, а дали наистина доларите стигат до адресатите си. Възможно беше снимките, които Трент държеше в чекмеджетата си, да са стандартни и да се разпращат на всеки спонсор. Може би и благодарствените бележки бяха изфабрикувани.