Майкл Коннелли - Град от кости

Влязоха в кухнята.

— Господин Трент? — извика Едгар. — Полиция! В къщата ви сме! Тук ли сте, господин Трент?

— Мини отпред — каза Бош.

Разделиха се и Бош се отправи към спалните. Намери Трент в душ-кабината на голямата баня. Беше си направил примка от тел и я беше закачил за тръбата на душа. Беше с дрехите, в които ги беше посрещнал предишната вечер. Голите му стъпала опираха в плочките на пода. Изобщо не изглеждаше да е имал колебания относно начинанието си. Собствената му тежест го беше удушила, тоест можел беше да се откаже от самоубийството във всеки момент, но не го беше направил.

Хората от съдебна медицина трябваше да се произнесат, но по потъмняването на езика, провиснал от устата на жертвата, Бош прецени, че Трент е мъртъв поне от дванайсет часа. Смъртта беше настъпила в ранната сутрин, скоро след като Канал Четири беше разгласил на света скритото му минало и му беше лепнал етикета на заподозрян по случая с намерените кости.

— Хари?

Бош почти подскочи и се обърна.

— Не ме стряскай така. Какво има?

— Оставил е три страници прощално писмо на масичката за кафе.

Бош мина покрай Едгар и тръгна към дневната, като извади от джоба си латексови ръкавици.

— Прочете ли го?

— Да. Полицията и журналистите били унищожили живота му. Има и разни шантави неща.

Листата бяха разпръснати върху масичката. Бош седна на дивана до нея.

— В този вид ли ги намери?

— Да. Не съм ги докосвал.

Бош започна да чете. Последните думи на Трент представляваха яростна тирада на отрицание на вина за убийството на момчето и срещу сторената му неправда.

„Сега ВСИЧКИ ще узнаят! Вие ме унищожихте, УБИХТЕ МЕ! Кръвта пада върху вас, не върху мен. Не го направих аз, не го направих аз, не, не, НЕ! Никога не съм наранявал никого. Никога, никога, никога. Аз обичам децата. ОБИЧАМ ГИ! Вие наранихте мен. Вие. Но аз не мога да живея с болката от това, което най-безскрупулно ми причинихте. Не мога.“

Приличаше повече на речитатив, отколкото на излагане на мисли върху хартия. В средата на втората страница няколко имена бяха оградени, под заглавие „Носещи отговорност“. Списъкът започваше с Джуди Съртейн, включваше водещия на новините на Канал Четири и включваше още Бош, Едгар и трима непознати — Калвин Стъмбо, Макс Ребнер и Алисия Фелзер.

— Стъмбо е бил ченгето, а Ребнър — прокурорът по първото дело през шейсетте — вметна Едгар.

— Фелзер?

— Не ми е известна.

До листата лежеше химикалката, с която сигурно беше писано. Бош трябваше да я даде за проверка на отпечатъци.

Всяка страница беше подписана. На последната се мъдреше странна молба, която Бош не успя съвсем да разбере:

„Единственото ми съжаление е за децата ми. Кой ще се грижи за тях? Те имат нужда от храна и дрехи. Имам малко пари. Парите остават за тях. Всичко, с което разполагам. Това е последното ми желание и завещание, подписано от мен. Дайте парите ми на децата. Нека Мортън даде парите безвъзмездно. Направете го за децата.“

— Децата му? — попита Бош.

— Много странно.

— Какво правите тук? Къде е Николас?

Детективите погледнаха към коридора. Там беше застанал нисък мъж в костюм. Бош реши, че е Мортън.

— Мъртъв е. Прилича на самоубийство.

— Къде е?

— В голямата баня, но не бих ви…

Мортън беше вече изчезнал към банята. Бош извика подире му:

— Не пипайте нищо. — После кимна на Едгар да го последва и да се погрижи за това, седна и отново заразглежда страниците. Чудеше се колко ли време е отнело на Трент, за да реши, че самоубийството е единствената му останала възможност и да напише цели три страници. Най-дългото прощално писмо, на което беше попадал.

Мортън се върна в стаята. Лицето му беше станало пепеляво.

— Опитах се да ви спра — каза Бош.

Гневът върна част от цвета на лицето на адвоката. Очите му се впиха в Бош.

— Доволни ли сте сега? Убихте го. Хвърлихте го на лешоядите и ето ви резултата. — Мортън махна към банята.

— Грешите, господин Мортън, въпреки че се създава такова впечатление. Всъщност ще се учудите колко съвпадат мненията ни за лешоядите.

— Лесно е да говорите сега, когато вече е мъртъв. Това писмо ли е? Оставил е писмо?

Бош се изправи и му направи място да седне на дивана.

— Само не пипайте страниците.

Мортън седна, извади очилата си и започна за разучава написаното.

Бош се приближи до Едгар и му подшушна:

— Ще използвам телефона в кухнята. По-добре да задвижим „връзки с медиите“ преди да сме затънали в лайна до гуша.