Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Ще ида да му кажа, че е свободен — рече той.

И тръгна по коридора. Киз извика зад гърба му:

— Не те обвинявам, Хари.

Бош се обърна и я погледна.

— Съгласявах се с всяка твоя крачка. Планът си го биваше.

Той кимна.

— Благодаря, Киз.

Бош подкара към къщи, за да вземе душ, да се преоблече и може би да подремне, преди да се върне за съвещанието на отдела. Отново прекоси град, който тъкмо се събуждаше за новия ден. И той отново му се стори грозен, целият в остри ъгли и ярки светлини. В момента всичко му изглеждаше грозно.

Не бързаше за съвещанието. Знаеше, че всички погледи ще бъдат вперени в него. Всички в „Неприключени следствия“ разбираха, че след смъртта на Маки действията им ще бъдат анализирани и оценени. Бяха наясно и че ако ще търсят причината за евентуалната заплаха за кариерите ей, няма нужда да гледат надалеч.

Бош хвърли ключовете на кухненския плот и провери телефона. Нямаше съобщения. Погледна си часовника и видя, че до срещата в „Пасифик“ има два часа. Часовникът му напомни за ултиматума, който бе дал на Ървинг по време на сблъсъка им в коридора пред ГУ. Ала се съмняваше, че заместник-началникът или Маклелан ще му се обадят. Явно всички се присмиваха на блъфовете му.

Знаеше, че изобщо не може да става и въпрос за сън, не и след всичко, което му тежеше. Беше взел със себе си следственото дело и събраните досиета и реши да поработи върху тях. Когато всичко друго се объркаше, винаги оставаше следственото дело. Не биваше да изпуска целта от очи.

Включи кафемашината, взе петминутен душ, пусна музика и започна да препрочита следственото дело.

Гризеше го усещането, че пропуска нещо, което е пред очите му. Струваше му се, че случаят ще го измъчва, че винаги ще го носи със себе си, ако не го разплете и не открие липсващата брънка. И знаеше, че ако изобщо може да я открие някъде, това е следственото дело.

Реши този път да не чете документите в реда на представянето им от първите следователи. Разкопча пръстените и извади листовете. Започна да ги преглежда хаотично, без да бърза, като поглъщаше всяко име, всяка дума, всяка снимка.

След петнайсет минути — взираше се в снимките от спалнята на Ребека Верлорън — чу пред къщата му да се захлопва автомобилна врата. Любопитен кой идва толкова рано, Хари стана, отиде при вратата и погледна през шпионката. Беше мъж, но не го виждаше ясно през конвексната леща. Отвори, преди човекът да успее да почука.

Онзи не се изненада, че е бил наблюдаван. По поведението му Хари позна, че е полицай.

— Маклелан?

Мъжът кимна.

— Лейтенант Маклелан. А вие сте детектив Бош, нали?

— Можехте да се обадите.

Хари се отдръпна и го пусна да влезе. Нито един от двамата не подаде ръка. Бош си помисли, че за Ървинг е типично да прати своя човек в дома му. Стандартна процедура в старата стратегия „знам къде живееш“.

— Реших, че е най-добре да поговорим очи в очи — отвърна Маклелан.

— Решили сте, а? Или реши заместник-началник Ървинг?

Маклелан бе едър мъж с пясъчноруса, почти прозрачна коса и широки румени скули. Бош си каза, че най-добре може да се опише като „охранен“. От въпроса на Хари бузите му станаха още по-червени.

— Вижте, идвам да ви окажа съдействие, детектив.

— Добре. Да ви предложа ли нещо? Имам вода.

— Чудесно.

— Седнете.

Бош отиде в кухнята, избра най-прашната чаша от шкафа и я наля с чешмяна вода. Изключи кафеварката. Нямаше намерение да окаже топло гостоприемство на Маклелан.

Когато се върна в дневната, лейтенантът гледаше през плъзгащата се стъклена врата. Въздухът в прохода беше ясен. Ала още бе рано.

— Красива гледка — отбеляза Маклелан.

— Знам. Не виждам да носите документи, лейтенант. Надявам се, че не сте се отбили тук от любезност или като една от ония визити, които преди седемнайсет години сте направили на госпожа Верлорън.

Маклелан се обърна към него и прие чашата вода и обидата с все същото безизразно лице.

— Няма никакви документи. И да е имало, отдавна са изчезнали.

— И какво? Дошли сте да се опитате да ме убедите със спомените си, така ли?

— Всъщност наистина си спомням отлично онова време-Трябва да разберете нещо. Аз бях детектив първи клас-Когато ми даваха задача, я изпълнявах. В такова положение не можеш да оспорваш заповедите. Направиш ли го, веднага изхвърчаш.

— Значи сте били добър войник, който просто си е върша работата. Ясно. Ами Чатсуъртските осмици и убийството на Верлорън? Ами алибитата?