Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Лорна ме изгледа любопитно.

— Вкъщи ли ни пращаш?

Погледнах си часовника.

— Защо не? Вече е почти четири и аз ще се потопя в работа. Не искам да се разсейвам с нищо. Приберете се вкъщи, прекарайте една приятна вечер и утре пак ще започнем.

— И ще работиш сам през нощта, така ли? — попита Сиско.

— Да, но не се безпокой. Ще заключа вратата и няма да пускам никого — даже да го познавам.

Усмихнах се. Лорна и Сиско не последваха примера ми. Посочих отворената врата на кабинета. Тя имаше плъзгащо се резе, което я захващаше за касата. Ако се наложеше, щях да заключа и външната, и вътрешната врата.

— Я стига, ще се оправя. Имам да върша работа.

Двамата бавно и неохотно се изнизаха от кабинета.

— Лорна — извиках подире им. — Патрик би трябвало да е някъде навън. Предай му да се навърта наблизо. Може да имам да му казвам нещо, след като се обадя на прокурора.

Разтворих делото на Патрик Хенсън върху бюрото си и потърсих номера на прокурора. Исках да приключа с това, преди да се захвана с Елиът.

Прокурор беше Дуайт Поузи — бяхме се сблъсквали по няколко дела и никога не го бях харесвал. Някои прокурори се отнасят с адвокатите като че ли са само едно стъпало над техните клиенти. Като с псевдоюристи, тоест недообразовани и неопитни специалисти. А не като с необходими зъбни колела в механизма на съдебната система. Повечето ченгета имат същите възгледи и това не ме смущава. Обаче не мога да понасям, когато на такива позиции застават други прависти. За съжаление Дуайт Поузи се нареждаше сред тях и щях да съм щастлив, ако можех да прекарам остатъка от живота си, без да се налага да разговарям с него. Но нямаше да ми се отвори парашутът.

— Е, Холър, турили са те да заместваш мъртвец, а? — каза той, след като вдигна.

— Моля?

— Дали са ти всички дела на Джери Винсънт, нали? И така Хенсън се е озовал при тебе.

— Да, нещо такова. Както и да е, търсил си ме, Дуайт. Цели три пъти. Какво има? Получи ли искането, което подадох вчера?

Напомних си, че трябва да стъпвам внимателно, ако искам да постигна всичко възможно от този телефонен разговор. Не биваше да допусна антипатията ми към прокурора да повлияе на резултата за моя клиент.

— Да, получих искането. На бюрото ми е. Затова те търсих.

И млъкна, за да остави мен да говоря.

— И?

— И… хм… ами, няма да го направим, Мик.

— Какво няма да направим, Дуайт?

— Няма да изкараме вещественото си доказателство за анализ.

Все повече изглеждаше, че съм напипал важен нерв с искането си.

— Че нали точно това й е хубавото на системата, Дуайт? Ти не си човекът, който взима това решение. Взима го съдията. Затова и не съм те питал. Подадох искане и питах съдията.

Поузи се прокашля.

— Не, всъщност тоя път ние ще го вземем. Ще свалим обвинението в кражба и ще продължим само по обвинението в притежаване на наркотик. Тъй че можеш да оттеглиш искането си, иначе ще информираме съдията, че въпросът е спорен.

Усмихнах се и кимнах. Бях улучил десетката. На Патрик щеше да му се размине.

— Единственият проблем, Дуайт, е, че обвинението в притежаване на наркотични вещества е резултат от разследването на кражбата. Знаеш го. Когато са арестували клиента ми, заповедта за задържане е била заради кражбата. Наркотичните вещества са открити по време на ареста. Тъй че едното не върви без другото.

Имах чувството, че знае всичко, което му казвам, и разговорът просто следва предварителен сценарий. Отивахме там, където искаше Поузи, и това ме устройваше. Този път и аз исках да стигна там.

— Тогава може просто да поговорим за сделка — предложи прокурорът, сякаш идеята току-що му е хрумнала.

Ето че стигнахме до мястото, където Поузи искаше да отидем още от самото начало на разговора ни.

— Готов съм да чуя предложението ти, Дуайт. Би трябвало да знаеш, че след ареста клиентът ми доброволно се е подложил на рехабилитационна програма. Завършил я е, работи на пълен работен ден и е чист от четири месеца. Ще ти даде урина за анализ когато и където пожелаеш, за да го докаже.

— Много се радвам да го чуя — с престорен ентусиазъм отвърна Поузи. — Прокуратурата, както и съдът, винаги гледа благосклонно на доброволната рехабилитация.

„Кажи ми нещо, което не знам“, за малко да му се сопна.

— Хлапето се справя добре. Гарантирам за него. Какво му предлагаш?

Знаех как продължава сценарият нататък. Поузи щеше да го изкара като жест на добра воля от страна на обвинението. Щеше да представи нещата така, като че ли прокуратурата ни прави услуга, докато те всъщност се стремяха да спестят срама, и в политически, и в личен план, на една видна личност. Нямах нищо против. Политическите цели на сделката не ме интересуваха, стига клиентът ми да получеше каквото искам аз.