Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Какво става? — попита той.

— Ще ти кажа аз какво става. Задигаш ми клиентите бе, човек! Сам Скейлс беше мой клиент.

Казах го с многозначителна усмивка и Ромеро ми се усмихна в отговор.

— Искаш ли го? Ами вземи си го. Бял мръсник. Щом надушат за това дело, медиите буквално ще го линчуват.

— Обирал вдовици от войната, а?

— Крадял им държавните застраховки живот. Казвам ти, защитавал съм много престъпници, извършили адски кофти неща, обаче Скейлс го поставям при изнасилвачите на малолетни! Не мога да го понасям тоя.

— Ясно. Обаче защо изобщо си поел бял? Нали работиш с престъпления, извършени от тийнейджърски банди?

Лицето му стана сериозно и той поклати глава.

— Вече не, мой човек. Решиха, че съм почнал прекалено да се сближавам с клиентите. Нали разбираш, щом веднъж си бил гангстер, оставаш си такъв за цял живот. Затова ме снеха от тийнейджърските банди. След деветнайсет години да ме снемат от бандите!

— Съжалявам да го чуя, приятел.

Ромеро беше израснал в Бойл Хайтс, в квартал, управляван от бандата Куотро Флатс. Доказваха го татуировките му, ако човек можеше да му види ръцете. Без значение колко е горещо, на работа винаги носеше ризи с дълги ръкави. И когато представляваше гангстер, обвинен в престъпление, правеше и невъзможното за неговата защита. Бореше се да го отскубне от лапите на бандитския живот. Свалянето му от делата на тийнейджърските банди бе идиотщина, каквато може да се случи единствено в бюрократична система като правосъдието.

— За какво съм ти дотрябвал, Мик? Нали не си дошъл наистина да ми вземеш Скейлс?

— Не, ще ти се наложи да си го задържиш, Ейнджъл. Исках да те питам за един друг клиент, който известно време си представлявал тази година. Ели Уимс.

Канех се да му припомня подробностите по делото, но Ромеро веднага се сети за него и кимна.

— Да, Винсънт ми го взе. И след смъртта му си го получил ти, а?

— Да, поех всички дела на Винсънт. Научих за Уимс едва днес.

— Е, желая ти успех с тях, брато. Какво те интересува за Уимс? Винсънт ми го взе преди три месеца, минимум.

Кимнах.

— Да, знам. Наясно съм със случая. Любопитен съм обаче защо го е поел Винсънт. Според Джоан Джорджети искал да го поеме. Наистина ли е така?

Ромеро потършува в база данните на паметта си, преди да ми отговори. Вдигна ръка и поглади брадичката си. По кокалчетата на пръстите му видях бледи белези, останали след отстраняването на татуировките му.

— Да, Винсънт отиде в затвора и убеди Уимс да го наеме. Донесе ми подписано писмо за освобождаване от адвокатски задължения. Оттам нататък делото стана негово. Дадох му папката и приключих.

— Каза ли ти защо иска делото? Нали не е познавал Уимс?

— Съмнявам се. Просто искаше делото. Многозначително ми намигна, нали се сещаш?

— Не. Какво имаш предвид? Как така ти е намигнал „многозначително“?

— Попитах го защо се заема с едно чернокожо момче, дето отишло в страната на белите хора и почнало да гърми по каквото му падне. При туй безплатно. Мислех, че има някакви расови съображения или нещо подобно. Нещо, което да му донесе малко реклама. Обаче той само ми намигна, все едно искаше да каже, че не е това.

— Ти продължи ли да го разпитваш?

— Продължих. Ама не щя да ми каже. Каза само, че Уимс бил изстрелял сребърния куршум. Нямах представа какво има предвид и нямах повече време да си играя на криеница с него. Дадох му папката и се заех със следващото дело.

Ето пак. Сребърният куршум. Приближавах се към нещо и усетих, че кръвта във вените ми започва да се движи все по-бързо.

— Това ли е всичко, Мик? Вече трябва да се връщам вътре.

Очите ми се фокусираха и видях, че Ромеро ме гледа странно.

— Да, Ейнджъл, благодаря ти. Това е всичко. Връщай се и им дай да разберат.

— Да бе, човек, нали това правя.

Той тръгна към вратата на отдел 124, а аз бързо поех към асансьорите. Знаех какво ще правя през остатъка от деня и вечерта. Щях да търся сребърния куршум.

Влязох в кантората и подминах Лорна и Сиско, които седяха на бюрото и гледаха компютъра. По пътя към кабинета си заговорих, без да спирам:

— Ако двамата имате нещо ново за мен или нещо друго, което трябва да знам, елате сега. Потапям се.

— Внимавай с перископите — извика подире ми Лорна.

Отлично разбираше какво имам предвид. Когато се „потапях“, затварях всички врати и прозорци, спусках завесите, изключвах телефоните и напълно се съсредоточавах върху някое дело. За мен потапянето беше равносилно на закачената на вратата табелка „Не ме безпокойте“. Лорна знаеше, че щом се потопя, няма да може да ме измъкне, докато не открия каквото търся.