Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Обадих се на Патрик да дойде да ме вземе, платих обяда и излязох на тротоара. Разговарях по телефона с Лорна, когато линкълнът спря до мен. Скочих отзад.

— Сиско видя ли се вече с Карлин? — попитах я.

— Не, срещата им е в два.

— Предай му да го попита и за делото Уимс.

— Добре, какво по-точно?

— Да го попита защо Винсънт го е поел.

— Смяташ, че са свързани ли? Елиът и Уимс?

— Да, обаче не виждам връзката.

— Добре, ще му предам.

— Нещо друго?

— Засега не. Търсят те много журналисти. Кой е този Джак Макавой?

Името ми звучеше познато.

— Не знам. Какъв е?

— Репортер от „Таймс“. Обади се адски ядосан, че не си го потърсил, каза, че си му обещал изключителни права.

Сега вече си спомних. Двупосочната улица.

— Не се тревожи, и той не ми е давал никаква информация. Нещо друго?

— От Съдебната телевизия искат да поговорите за Елиът. Ще отразяват на живо целия процес като главна тема и се надяват да го коментираш ежедневно в края на всяко съдебно заседание.

— Ти какво мислиш, Лорна?

— Това е нещо като безплатна реклама в национален ефир. По-добре приеми. Казаха, че процесът щял да получи собствено лого в долния ъгъл на екрана. „Убийство в Малибу“, така го наричат.

— Тогава е уредено. Друго?

— Ами, докато сме на тази тема, преди седмица получих съобщение, че договорът ти за реклама на автобусните спирки изтича в края на месеца. Щях да го подмина просто така, защото нямаше пари, но сега ти се върна на работа и вече имаш. Да го подновим ли?

През последните шест години пусках реклами на автобусни спирки в стратегически избрани райони с висока престъпност и оживен трафик. Въпреки че не бях работил една година, спирките все още генерираха постоянен поток от обаждания, които Лорна пренасочваше.

— Договорът е двегодишен, нали?

— Да.

Бързо взех решение.

— Добре, поднови го. Нещо друго?

— Това е всичко при нас. А, чакай. Още нещо. Днес идва собственичката на сградата. Представи се като брокер наеми, което просто е модерен термин за хазяйка. Иска да знае дали ще задържиш кантората. Смъртта на Джери може да прекрати договора, ако пожелаем. Имам чувството, че за наемане на офис в сградата се чака на дълга опашка и това е възможност за повишаване на наема на следващия адвокат, който се настани тук.

Погледнах през прозореца на линкълна — минавахме по надлеза на магистрала 101 и се връщахме към центъра. Видях новопостроената католическа катедрала и зад нея — стоманената концертна зала на Дисни: отразяваше слънцето и излъчваше топло оранжево сияние.

— Не знам, Лорна, харесва ми да работя на задната седалка. Никога не ти доскучава. Как мислиш?

— Не ми допада особено всяка сутрин да се гримирам.

Което означаваше, че обича да работи в апартамента си, а не всеки ден да се приготвя и да ходи в кантората. Както обикновено, бяхме на една и съща страница.

— Тема за размисъл — казах. — Не се налага да се гримираш. Над главата ти няма друг офис. Не се бориш за място в гаража.

Тя не отговори. Решението оставаше за мен. Погледнах напред и видях, че сме на една пряка от съдебната палата.

— По-късно ще поговорим за това. Трябва да слизам.

— Добре, Мики. Успех.

— И на теб.

След трите месеца, прекарани в Камарио, Ели Уимс все още беше замаян. Бяха го пратили обратно в окръжния с рецепта за лекарствена терапия, която нямаше да ми помогне да го защитавам, камо ли да помогне на него да отговори на въпросите ми за евентуални връзки с убийствата във вилата на плажа. Трябваха ми по-малко от две минути в килията в съдебната палата, за да схвана ситуацията и да реша да подам искане до съдия Фридман за прекратяване на всякаква лекарствена терапия. Върнах се в залата и заварих Джоан Джорджети на масата на обвинението. Заседанието трябваше да започне след пет минути.

Тя пишеше нещо върху вътрешната страна на корицата на една папка и кой знае как разбра, че съм аз, без да вдига очи.

— Искаш отлагане, нали?

— И спиране на лекарствата. Направо се е превърнал в зомби.

Прокурорката престана да пише и ме погледна.

— Като се има предвид, че е стрелял по шерифите, не съм сигурна, че възразявам да е в такова състояние.

— Но, Джоан, аз трябва да мога да му задам някои основни въпроси, за да го защитавам!

— Сериозно?

Произнесе го с усмивка, ала смисълът беше ясен. Свих рамене и приклекнах, за да изравня погледа си с нейния.

— Имаш право, мисля, че няма да има процес — казах. — С удоволствие ще изслушам всякакви предложения.