Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Целият под на малкия кабинет без прозорци на Джорджети беше задръстен с кашони, пълни с дела. Така беше в абсолютно всеки прокурорски офис, в който бях влизал, голям или малък. Тя седеше на бюрото си, скрита зад стена от съдебни искания и папки. Предпазливо протегнах ръка над стената и се ръкувахме.

— Как е, Джоан?

— Не е зле, Мики. А ти как си?

— Добре.

— Наскоро си получил много дела, научих.

— Да, не са малко.

Разговорът секна. Знаех, че с Маги са близки, но нямах представа дали бившата ми жена й е разказала за трудностите ми през последната година.

— Значи си тук заради Уимс, така ли?

— Да. До тази сутрин изобщо не знаех, че водя това дело.

Тя ми подаде папка с документи, дебела два пръста, и попита:

— Според теб къде е изчезнало делото на Джери?

— Мисля, че го е взел убиецът.

Тя се намръщи.

— Странно. Защо му е да го взима?

— Навярно неволно. Папката е била в куфарчето на Джери, наред с лаптопа му, и убиецът е взел всичко.

— Хммм.

— Е, има ли нещо необичайно в това дело? Нещо, което би могло да превърне Джери в мишена?

— Съмнявам се. Съвсем тривиална откачалка с оръжие.

Кимнах и попитах:

— Да си чувала нещо за федерален състав съдебни заседатели, които разследват щатските съдилища?

Джорджети свъси вежди.

— Защо им е да проверяват това дело?

— Не твърдя такова нещо. Известно време не бях в играта. Чудех се какво си чула.

Тя сви рамене.

— Само обичайните слухове. Всъщност като че ли винаги се води някакво федерално разследване.

— Да де.

Не казах нищо друго с надеждата, че тя ще ми разясни този слух. Само че прокурорката не го направи и стана време да продължа.

— Днешното заседание е за насрочване на дата за процес, нали? — попитах.

— Да, но предполагам, че ще поискаш отлагане, за да се ориентираш.

— Виж, дай да прегледам делото през обедната почивка и ще ти съобщя какви са намеренията ми.

— Добре, Мики. Но само за твое сведение, аз няма да се противопоставя на отлагане, като се има предвид случилото се с Джери.

— Благодаря, тренер.

Тя се усмихна — бях я нарекъл така, както й казваха нейните малки баскетболистки.

— Виждал ли си Маги напоследък? — попита Джорджети.

— Снощи, когато взех Хейли. Изглеждаше добре. Ти виждала ли си я?

— Само на баскетболните тренировки. Но тя обикновено седи на пейката, забила нос в някое дело. По-рано излизахме след тренировка с момичетата в „Хамбъргър Хамлет“, но в последно време Маги е страшно заета.

Кимнах. Двете бяха неразделни още от първия си ден в прокуратурата, една до друга нагоре по йерархичните стъпала. Конкурентки, но не помежду си. Ала времето лети и разстоянията постепенно разрушават всяка връзка.

— Е, ще взема доказателствения материал и ще го прегледам — казах. — Заседанието при Фридман е в два, нали?

— Да, в два.

— Благодаря ти, Джоан.

— Няма за какво.

Излязох от прокуратурата и заради обедната навалица се наложи да чакам десет минути, за да се кача в асансьора. Тъй като се качих последен, пътувах с лице на пет сантиметра от вратата. Мразя асансьорите повече от всичко друго в цялата съдебна палата.

— Ей, Холър! — повика ме някой зад мен. Не познах гласа, но беше прекалено претъпкано, за да се обърна и да видя кой е.

— Да?

— Чух, че си получил всички дела на Винсънт.

Нямах намерение да дискутирам работата си в асансьорна кабина, пълна с хора. Не отговорих. Най-после стигнахме долу и вратите се отвориха. Излязох и се обърнах към човека, който ме беше повикал.

Оказа се Дан Дейли, също адвокат, един от групичката колеги, с които от време на време ходехме на мачове на Доджърс и редовно пиехме мартини в „Четирите зелени полета“. Аз бях пропуснал последния сезон пиячка и бейзбол.

— Как си, Дан?

Ръкувахме се — признак за това колко отдавна не сме се виждали.

— Е, кого успя да подкупиш?

Каза го с усмивка, ала видях, че зад този въпрос се крие нещо. Може би малко завист, че съм поел делото Елиът. Всеки адвокат в града знаеше, че това са големи пари. Можеше да носи огромна печалба години наред — първо процесът и после обжалванията, след евентуално осъждане.

— Никого. Джери ме е включил в завещанието си.

Тръгнахме към изхода. Опашката на Дейли беше станала по-дълга и по-сива. Най-силно впечатление обаче правеше сложното й сплитане. По-рано не го бях забелязвал.

— Късметлия си — рече той. — Обади ми се, ако ти трябва помощник за Елиът.

— Той иска да го защитава само един адвокат, Дан. Никакъв отбор мечта, така каза.