Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Надявах се, че споменаването на председателката на Съдебния съвет ще попречи на Стантън да нанесе нов удар на чековата ми книжка, и това изглежда, сработи.

— Да започваме — каза той.

Стенографката се наведе напред и постави пръсти върху клавишите на машината си.

— Днес се намираме в кабинета ми за разглеждане състоянието на делото „Щатът Калифорния срещу Уолтър Елиът“. Присъстват обвиняемият, господин Голанц от страна на прокуратурата и господин Холър, който е тук на мястото на покойния господин Винсънт.

Съдията трябваше да прекъсне, за да продиктува на стенографката точното изписване на имената. Говореше с властен глас, какъвто правистът често получава след десетилетия на съдийската банка. Беше красив мъж с гъста твърда сива коса и в добра форма — дори черната роба не можеше да скрие яките му рамене и гърди.

— И тъй — продължи Стантън, — за следващия четвъртък или с други думи след една седмица, сме насрочили избор на съдебни заседатели и забелязвам, господин Холър, че не съм получил от вас искане за отлагане, докато наберете инерция.

— Не искаме отлагане — заяви Елиът.

Поставих длан върху ръката на клиента си и поклатих глава.

— Господин Елиът, искам на това заседание да оставите да говори вашият адвокат — смъмри го съдията.

— Извинявам се, ваша чест — обадих се. — Но отговорът е същият, независимо дали го давам аз, или самият господин Елиът. Не искаме отлагане. Набрах достатъчно инерция и идния четвъртък ще съм готов за избора на съдебни заседатели.

Съдията ме изгледа с присвити очи.

— Сигурен ли сте, господин Холър?

— Абсолютно. Господин Винсънт беше добър адвокат и документацията му е много подробна. Наясно съм с разработената от него стратегия и в четвъртък ще съм готов да започнем. Посветил съм на делото цялото си внимание. Както и моите сътрудници.

Съдията се отпусна на високата облегалка на стола си и докато мислеше, се въртеше наляво-надясно. Накрая погледна продуцента.

— Господин Елиът, оказва се, че в крайна сметка ще можете да се изкажете. Бих искал да чуя лично от вас, че сте напълно съгласен с тук присъстващия ваш защитник и че разбирате риска, който поемате, като взимате нов адвокат точно преди началото на процеса. Тук е заложена вашата свобода. Да чуем какво имате да кажете по въпроса.

Елиът се наведе напред и заговори предизвикателно:

— Ваша чест, на първо място, напълно съм съгласен с адвоката си. Искам процесът да започне, за да мога да разбия на пух и прах тук присъстващия прокурор. Аз съм невинен и ме обвиняват в нещо, което не съм извършил. Не искам нито ден повече да съм обвиняем, ваша чест. Обичах жена си и тя вечно ще ми липсва. Не съм я убил и сърцето ми се къса, когато чувам хората по телевизията да приказват такива отвратителни неща за мен. И най-много ме боли за това, че истинският убиец е на свобода. Колкото по-скоро господин Холър докаже моята невинност на света, толкова по-добре.

Изказване в стил О. Джей Симпсън, несъмнено, но съдията го наблюдаваше и замислено кимна; после насочи вниманието си към прокурора.

— Господин Голанц? Какво е мнението на прокуратурата по този въпрос?

Прокурорът се прокашля. Ако трябваше да го характеризирам с една дума, това беше „телегеничен“ — мургав красавец с очи, които сякаш съдържаха в себе си гнева на самото правосъдие.

— Ваша чест, прокуратурата е готова за процеса и не възразява да започнем по график. Но щом господин Елиът е толкова сигурен, че не иска отлагане, бих го помолил официално да се откаже от правото си на обжалване, в случай че процесът не тръгне така, както предрича той.

Съдията отново завъртя стола си към мен.

— Какво ще кажете за това, господин Холър?

— Ваша чест, смятам, че не е необходимо клиентът ми да се отказва от каквито и да е предпазни механизми, които бихме могли да си позволим, за да…

— Нямам нищо против — прекъсна ме Елиът. — Отказвам се от каквото щете. Искам процесът да започне.

Стрелнах го с очи. Продуцентът ме погледна, сви рамене и заяви:

— Ще го спечелим.

— Искате ли да излезете за момент в коридора, господин Холър? — предложи ми Стантън.

— Благодаря ви, ваша чест.

Изправих се и дадох знак на Елиът.

Излязохме в късия коридор, който водеше към съдебната зала, и затворих вратата. Елиът ме изпревари и това още по-ясно подчерта проблема.

— Виж, искам всичко това да свърши и…

— Млъкни! — прошепнах яростно.

— Какво?!

— Чу ме. Млъкни, по дяволите! Не разбираш ли? Сигурен съм, че си свикнал да говориш когато си искаш и всички да слушат всяка твоя блестяща дума. Но вече не си в Холивуд, Уолтър. Не обсъждаш измислените си филми с поредния магнат еднодневка. Разбираш ли какво ти говоря? Това е истинският живот. Няма да отваряш уста, освен ако не се обърнат към теб. Ако иначе имаш да кажеш нещо, ще ми го прошепнеш в ухото и ако аз реша, че си струва да го повторя, аз, а не ти, ще го кажа на съдията. Ясно ли ти е?