Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Отне му доста време, докато ми отговори. Лицето му почервеня и усетих, че може да изгубя богатия си клиент. Ала в момента не ме интересуваше. Това, което казах, трябваше да бъде казано. Отдавна трябваше да произнеса тази реч — още когато го посрещах в своя свят.

— Да — отвърна той накрая. — Ясно ми е.

— Добре, тогава го запомни. А сега да се връщаме вътре и да видим дали ще можем да избегнем отказа от правото ти на обжалване, ако случайно те осъдят, защото аз съм прецакал нещата, тъй като не съм бил подготвен за процеса.

— Това няма да се случи. Имам вяра в теб.

— Оценявам го, Уолтър. Обаче в действителност нямаш основание за такава вяра. И независимо дали имаш, това не значи, че трябва да се отказваме от каквото и да е. Да влизаме вътре и ме остави аз да говоря. Нали затова получавам големи мангизи?

Потупах го по рамото. Влязохме и седнахме. И Уолтър не каза нито дума повече. Заявих, че не бива да се отказваме от правото си да обжалваме само защото той иска бърз процес. Но съдия Стантън застана на страната на Голанц и отсече, че щом се отказва от предложението да отложи процеса, ако го осъдят, Елиът няма да може да се оплаче, че адвокатът му не е имал достатъчно време да се подготви. Моят клиент остана твърдо на позицията си и отказа отлагане на процеса, както и очаквах. Това ме устройваше. Според принципите на римското право почти всичко подлежи на обжалване. Знаех, че ако се наложи, Елиът пак ще може да обжалва току-що взетото от съдията решение.

Продължихме с „домашната обстановка“, както я наричаше съдията. Първата заповед на бранша е и двете страни да подпишат искане Съдебната телевизия да може да излъчва части от процеса на живо. Нито аз, нито Голанц възразихме. В края на краищата това си е безплатна реклама. На мен — за нови клиенти, на Голанц — за политическата му кариера. А що се отнасяше до Уолтър Елиът, той ми прошепна, че искал камерите да отразят произнасянето на присъдата му — „невинен“.

След това съдията очерта графика за предаване на последните доказателствени материали и свидетелски списъци. Даде ни срок до понеделник за доказателствения материал и до вторник — за свидетелските списъци.

— Без изключения, господа — каза Стантън. — Гледам с лошо око на изненадващи допълнения след крайния срок.

Това нямаше да е проблем от страна на защитата. Винсънт вече на два пъти беше предавал доказателствени материали и оттогава нямаше почти нищо ново, което да споделя с обвинението. Сиско Войчеховски идеално се справяше със задачата си да ме държи на тъмно относно откритията си за Рилц. А щом не знаех нещо, не можех да го включа и в доказателствения материал.

Що се отнасяше за свидетелите, възнамерявах да дам на Голанц обичайното шикалкавене. Щях да внеса списък на потенциални свидетели и да посоча всички служители на органите на реда и криминалисти, споменати в докладите на шерифството. Това си е нормална оперативна процедура. На прокурора щеше да му се наложи да се поизмъчи над въпроса кого всъщност ще призова да свидетелства и кой е от значение за аргументацията на защитата.

— Добре, господа, навън сигурно вече ме чака пълна зала адвокати — каза Стантън накрая. — Разбрахме ли се за всичко?

Ние с Голанц кимнахме. Не можех да не се запитам кой от двамата е получил подкупа, съдията или прокурорът. Дали седях до човека, който щеше да наклони везните в полза на моя клиент? Дори да беше така, той по никакъв начин не се издаде. Помислих си, че Бош греши. Подкуп нямаше. В някое пристанище в Сан Диего или Кабо имаше яхта за сто хиляди долара, която продължаваше да е собственост на Джери Винсънт.

— Добре тогава — завърши съдията. — Ще започнем следващата седмица. Можем да поговорим за основните правила в четвъртък сутрин. Но още сега ясно ви заявявам — искам процесът да върви като добре смазана машина. Никакви изненади, никакви номера, никакви дивотии. Наясно ли сме всички?

Ние с Голанц за пореден път потвърдихме. Стантън обаче завъртя стола си, погледна ме, присви подозрително очи и заяви:

— Ще държа на това.

Посланието, изглежда, беше насочено само към мен — послание, което нямаше да фигурира в никакви стенографски записи.

Защо ли съдиите винаги гледат адвоката с присвити очи, зачудих се.

Отидох в кабинета на Джоан Джорджети малко преди обедната почивка. Знаех, че ако съм там дори само минута след дванайсет, ще закъснея. Прокуратурата буквално опустяваше по време на почивката — служителите отиваха да похапнат на слънце и чист въздух извън съдебната палата. Казах на секретарката, че имам среща с Джорджети, и тя й се обади. После натисна един бутон и отключи вратата, за да ме пусне.