Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Кимнах. Имаше право. Като бе пратил клиента си в психиатричния стационар в Камарио, Джери не му беше направил услуга. Тайнственото дело ставаше още по-тайнствено. Само че моят клиент не беше в състояние да ми обясни защо. Неговият адвокат, Винсънт, го беше държал упоен и заключен цели три месеца.

— Добре, Джоан. Благодаря ти. Хайде да…

Прекъсна ме секретарката, която обяви началото на съдебното заседание. Вдигнах поглед и видях, че съдия Фридман заема мястото си на банката.

Ейнджъл Ромеро беше една от онези истории за човешко съпричастие, които от време на време могат да се прочетат във вестника. Историята за гангстерчето, което преживяло тежко детство по улиците на Източен Лос Анджелис, но с много борба получило образование и дори завършило право, след което започнало да се раздава за обществото. Беше постъпил в Бюрото за служебна защита и защитаваше онеправданите. Работеше там цял живот и беше видял мнозина млади адвокати, включително мен, да идват и да си отиват, за да започнат частна практика и евентуално да получават големите пари, които вървят с нея.

След заседанието по делото Уимс, в което съдията уважи искането за отлагане, за да даде на нас с Джорджети време да подготвим сделката, слязох в Бюрото за служебна защита на десетия етаж и попитах за Ромеро. Знаех, че е действащ адвокат, а не началник, и че най-вероятно е в съдебна зала някъде в сградата. Секретарката написа нещо на компютъра, погледна екрана и каза:

— Отдел сто двайсет и четири.

— Благодаря.

С други думи, съдебната зала на съдия Шампейн на тринайсетия етаж, същия, от който идвах. Но това е животът в съдебната палата. Сякаш се върти в кръг. Взех асансьора, върнах се горе и отидох по коридора до сто двайсет и четвърта. Когато наближих двукрилата врата, изключих телефона си. Съдът заседаваше и Ромеро беше пред съдията, аргументираше искане за намаляване на определената гаранция. Вмъкнах се на задния ред в галерията и се надявах на бързо решение, за да хвана служебния защитник без отлагане.

Наострих уши, когато чух Ромеро да споменава клиента си по име — наричаше го господин Скейлс. Преместих се по-нататък на пейката, за да видя по-добре седящия до него обвиняем. Когато зърнах профила му, разбрах, че е Сам Скейлс, мошеник и мой бивш клиент. Доколкото си спомнях, беше отишъл в затвора, след като се призна за виновен и с моя помощ сключи сделка с прокуратурата. Това преди три години. Очевидно пак беше загазил още с излизането си — само че този път не се беше обадил на мен.

След като Ромеро аргументира искането си за намаляване на гаранцията, прокурорът стана и категорично се противопостави, като очерта новите обвинения срещу Скейлс. Когато го защитавах аз, прокуратурата го обвиняваше в измама с кредитни карти — беше ограбвал хора, направили дарение за фондация, подпомагаща жертвите на цунами. Този път изглеждаше още по-лошо. Отново го обвиняваха в измама, но жертвите бяха вдовици на военнослужещи, убити в Ирак. Поклатих глава и за малко да се усмихна. Радвах се, че Сам не ми се е обадил. Можеше да мине и със служебния защитник.

След като прокурорът свърши, съдия Шампейн бързо обяви решението си. Нарече Скейлс хищник и заплаха за обществото и остави непроменена сумата на гаранцията — един милион долара. При това отбеляза, че ако питали нея, сигурно щяла да я увеличи още повече. И тогава си спомних, че тъкмо Шампейн беше осъдила Скейлс за предишната измама. Няма нищо по-лошо от обвиняем, изправен повторно пред същия съдия за друго престъпление. Съдиите приемат недостатъците на съдебната система почти лично.

Когато поведоха Скейлс към килията, се смъкнах на мястото си и се скрих зад друг наблюдател в галерията, за да не ме види. След като излезе, пак се изправих и успях да срещна погледа на Ромеро. Дадох му знак да се видим в коридора и той ми отговори с разперени пръсти. Пет минути. Имаше да свърши още работа в съда.

Отидох да го чакам в коридора и включих телефона си. Не бях получил съобщения. Тъкмо се обаждах на Лорна да проверя дали има нещо за мен, когато чух гласа на Ромеро зад гърба си. Беше свършил четири минути по-рано.

— Онче, бонче, счупено пиронче, риба щука, хвани убиеца на кука. Ако адвокат му е Холър, пусни го на воля. Онче, бонче, привет, бонбонче!

Усмихваше се. Затворих телефона и двамата чукнахме юмруци. Не бях чувал това адаптирано стихче, откакто работех в Бюрото за служебна защита. Измисли го Ромеро, след като през деветдесет и втора извоювах оправдателната присъда по делото Барнет Удсън.