Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Реших да се заема с това по-късно, като възложа задачата на своя детектив. Ако Сиско се появеше там и започнеше да го разпитва, ликвидаторът сигурно щеше да стане по-сговорчив.

През останалата част от пътя мълчахме и след двайсет минути отбихме към къщата на Уолтър Елиът. Беше в мавритански стил, от бял камък с тъмнокафяви кепенци. Над централната фасада се издигаше кула, която се очертаваше на синия фон на небето. На калдъръмената алея беше паркиран сребрист мерцедес среден клас. Паркирахме до него.

— Тук ли искате да ви почакам? — попита Хенсън.

— Да. Едва ли ще се бавя много.

— Знам я тая къща. Отзад цялата е стъклена. Няколко пъти съм се опитвал да сърфирам зад нея, обаче течението е адски силно.

— Отвори багажника, ако обичаш.

Слязох и заобиколих отзад, за да взема дигиталния си фотоапарат. Включих го, проверих дали батерията не е изтощена и бързо снимах фасадата на къщата. Апаратът работеше. Бях готов.

Тръгнах към входа и вратата се отвори, преди да успея да натисна звънеца. На прага застана госпожа Албрект, прелестна като предишния ден.

Когато Уолтър Елиът каза, че щял да прати някой да ме чака в къщата в Малибу, не очаквах това да е неговата главна асистентка.

— Как сте, госпожо Албрект?

— Чудесно. Току-що пристигнах и си помислих, че съм ви изпуснала.

— Не. И аз току-що идвам.

— Заповядайте.

Под кулата имаше двуетажно преддверие. Вдигнах поглед и видях, че в атриума виси полилей от ковано желязо. По него имаше паяжини и се зачудих дали са се образували, защото къщата не е била използвана след убийството, или защото полилеят е прекалено високо и трудно може да се достигне с бърсалка за прах.

— Насам — каза госпожа Албрект.

Последвах я в огромната стая, по-голяма от цялото ми жилище. Западната стена беше стъклена, което вкарваше океана направо в къщата.

— Красиво е — отбелязах.

— Наистина. Искате ли да видите спалнята?

Без да обърна внимание на въпроса, включих фотоапарата и направих няколко снимки на дневната и разкриващата се от нея гледка.

— Знаете ли кой е идвал тук, след като шерифското управление я е освободило? — попитах.

Асистентката се замисли за миг, после каза:

— Съвсем малко хора. Съмнявам се, че господин Елиът е идвал. Но естествено, господин Винсънт дойде веднъж, а неговият детектив — два пъти, струва ми се. След като върнаха къщата на господин Елиът, от шерифското управление пак идваха на два пъти. Имаха заповеди за обиск.

Копия от заповедите за обиск се съдържаха в делото. И двата пъти бяха търсили само едно — оръжието на убийството. Всички доказателства срещу Елиът бяха косвени, въпреки следите от стрелба по дланите му. Оръжието на убийството им трябваше, за да поставят и последния щрих към делото, ала не разполагаха с него. От бележките в папката знаех, че водолази са претърсвали водите зад къщата в продължение на два дни след убийството, но също не са успели да открият оръжието.

— Ами чистачи? Някой идвал ли е да чисти?

— Не, никой. Господин Винсънт ни каза да оставим нещата както са си, в случай че се наложи да използва къщата по време на процеса.

Никъде в материалите по делото не се споменаваше, че Винсънт евентуално ще използва къщата по някакъв начин. Не бях сигурен какво може да си е мислил. Моята инстинктивна реакция обаче беше, че не искам съдебните заседатели да припарват наблизо. Гледката и самият разкош на сградата щяха да подчертаят богатството на Елиът и да го дистанцират от тях. Те щяха да разберат, че всъщност не са му равни. Щяха да осъзнаят, че той е от съвсем друга планета.

— Къде е голямата спалня? — попитах.

— Обхваща целия горен етаж.

— Тогава да идем горе.

Докато се качвахме по витото бяло стълбище с морскосин парапет, попитах госпожа Албрект как е малкото й име. Казах й, че се чувствам неловко да се държа толкова официално с нея, особено след като с шефа й си говорим на „ти“.

— Казвам се Нина. Можете да ме наричате така, ако желаете.

Нещо в тона й ми подсказа, че и с „Нина“ пак ще сме си на „вие“.

Стълбището водеше до врата и през нея се влизаше в спалня с размерите на някои съдебни зали, в които съм бил. Беше толкова голяма, че имаше две камини, на северната и южната стена. Отделни зони за сядане и спане, отделни мъжка и дамска баня. Нина Албрект натисна един бутон до вратата и завесите безшумно започнаха да се разтварят, разкривайки стъклена стена, която гледаше на запад към морето.