Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Докато той описваше какво се случва под повърхността, аз оглеждах заливчето. Ако Патрик имаше право и в деня на убийството наистина беше имало течение откъм брега, водолазите от шерифството сигурно не бяха търсили оръжието на убийството където трябва.

А сега беше твърде късно. Ако убиецът беше хвърлил револвера във водата, подводното течение можеше да го е отнесло в открито море. Започвах да изпитвам увереност, че оръжието на убийството няма да се появи изненадващо на процеса.

От гледна точка на моя клиент това беше добре.

Вперих поглед във вълните и се замислих за постоянно движещата се скрита сила под тази красива повърхност.

Сценаристите или си бяха взели почивен ден, или бяха преместили демонстрацията си другаде. Минахме през портала на Арчуей Пикчърс, без да се забавим като предишния ден. Помогна ни и това, че с колата пред нас пътуваше Нина Албрект, която ни разчистваше пътя.

Беше късно и студиото опустяваше в края на работния ден. Хенсън успя да намери място за паркиране точно пред бунгалото на Елиът. Момчето се вълнуваше, защото за пръв път влизаше в киностудио. Казах му да се разходи и да го разгледа, но да държи телефона си подръка, защото не съм сигурен колко ще продължи срещата с клиента ми, а трябва навреме да взема дъщеря си.

Докато Нина ме въвеждаше, я попитах дали с Елиът можем да се срещнем някъде другаде освен в офиса му. Обясних, че се налага да пръсна документи върху масата, а неговата е прекалено малка. Тя отговори, че щяла да ме заведе в главната заседателна зала. Можело да се приготвя, докато отиде да доведе шефа си. Благодарих й, но всъщност нямаше да подреждам никакви документи върху масата. Просто исках да се видя с Елиът на неутрална територия. Ако седях срещу работната му маса, той щеше да владее положението. Това беше станало ясно при първата ни среща. Елиът притежаваше властно присъствие. Само че отсега нататък парада трябваше да командвам аз.

Около полираната овална маса в голямата зала бяха подредени дванайсет черни кожени стола. На тавана беше монтиран мултимедиен прожектор, а от продълговата кутия на отсрещната стена се спускаше екран. По другите стени висяха поставени в рамки плакати на филми, произведени в студиото. Предположих, че това са продукциите, които са донесли парите на Елиът.

Настаних се и извадих папките по делото от чантата си. След двайсет и пет минути — аз спокойно си преглеждах доказателствения материал на обвинението — вратата се отвори и Елиът най-после се появи. Не си направих труда да стана и да му подам ръка. Опитах се да си придам ядосан вид и му посочих стола срещу мен.

Главната му асистентка също влезе, за да види дали искаме нещо освежително.

— Нищо, Нина — изпреварих отговора на Елиът. — Трябва да започваме. Ще ви съобщим, ако се нуждаем от нещо.

Тя очевидно за миг се смая, че някой друг освен Елиът си позволява да издава заповеди. Погледна го за разяснение, но продуцентът просто й кимна. Госпожа Албрект излезе и затвори двукрилата врата. Елиът седна на стола, който му бях посочил.

Дълго го гледах, преди да заговоря.

— Не мога да те разбера, Уолтър.

— Какво искаш да кажеш? Какво има за разбиране?

— Ами, за начало, ти отделяш много време, за да твърдиш, че си невинен. Но се съмнявам, че го взимаш толкова на сериозно.

— Тук много грешиш.

— Нима? Наясно си, че ако изгубиш този процес, ще отидеш в затвора, нали? И с присъда за двойно убийство няма да те освободят под гаранция, докато обжалваш. Ако те осъдят, още в съдебната зала ще ти сложат белезниците и ще те отведат.

Елиът се наведе няколко сантиметра към мен.

— Напълно съм наясно с положението, в което се намирам. Затова не смей да ми казваш, че не съм го взимал на сериозно.

— Добре тогава, когато си уговорим среща, хайде да идваме навреме. Има много неща за обсъждане и няма кога да го направим. Знам, че трябва да ръководиш студиото си, обаче това вече не е толкова важно. През следващите две седмици имаш един, единствен приоритет. Делото.

Беше негов ред да ме изгледа продължително. Може би за пръв път в живота му го укоряваха, че е закъснял, и после му казваха какво да прави. Накрая кимна.

— Което си е право, право си е.

Кимнах и аз. Сега позициите ни бяха ясни. Намирахме се в неговата заседателна зала и в неговото студио, ала аз бях капитан на отбора. Бъдещето му зависеше от мен.

— Добре. Виж сега, първо трябва да те попитам дали тук говорим насаме.