Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Разбира се.

— Е, вчера не беше така. Нина очевидно чуваше всичко, което говорехме в кабинета ти. Това може да е нормално за деловите ти срещи, обаче няма да мине, когато обсъждаме делото ти. Аз съм твой адвокат и никой не бива да слуша разговора ни. Никой. Нина не прави изключение. Може да я призоват да свидетелства срещу теб. И изобщо няма да се изненадам, ако се окаже в свидетелския списък на обвинението.

Елиът се отпусна на мекия стол, вдигна лице към тавана и каза:

— Нина. Изключи звука. Ако имам нужда от нещо, ще те повикам по телефона.

Погледна ме и разпери ръце. Кимнах, че съм доволен.

— Благодаря, Уолтър. А сега да се залавяме за работа.

— Първо имам един въпрос.

— Естествено.

— На тази среща ли трябва да ти кажа, че не съм го извършил, и ти да ми отговориш, че за теб това няма значение?

Отново кимнах.

— Не е важно дали си го извършил, Уолтър. А дали обвинението може да докаже…

— Не!

Той удари с длан по масата. Прозвуча като изстрел. Сепнах се, но се надявах да не си е проличало.

— Писна ми от тия юридически дрънканици! Че нямало значение дали съм го извършил, а само какво можело да бъде доказано. Има значение! Не разбираш ли? Има значение. Трябва да ми повярват, по дяволите! Ти трябва да ми повярваш. Не ме интересува дали уликите са срещу мен. Аз НЕ СЪМ го извършил. Разбираш ли ме? Вярваш ли ми? Ако собственият ми адвокат не ми вярва или не го интересува, тогава нямам никакъв шанс.

Бях сигурен, че Нина ще се втурне вътре, за да види дали всичко е наред. Отпуснах се на мекото си кресло и зачаках — и нейната поява, и за да се уверя, че Елиът е свършил.

Както и очаквах, едното крило на вратата се отвори и асистентката понечи да влезе в залата. Елиът обаче я отпрати с махване на ръка и рязко нареждане да не ни безпокои. Вратата отново се затвори и той срещна погледа ми. Вдигнах ръка, за да му дам знак да прекъсне тирадата си. Беше мой ред.

— Две неща са важни за мен, Уолтър — започнах спокойно. — Да разбера аргументацията на обвинението и да мога да я оборя.

Докато говорех, почуках с показалец по папката с доказателствения материал.

— В момента разбирам аргументацията на обвинението. Все едно е преписана от прокурорски учебник.

В прокуратурата смятат, че до голяма степен имат своите мотив и възможност.

— Да започнем с мотива — продължих. — Жена ти е имала любовник и това те е разгневило. И на всичко отгоре брачният договор, който е подписала преди дванайсет години, тъкмо я бил направил твоя съсобственичка и единственият начин да се отървеш от нея, без да разделиш всичко на две, е бил да я убиеш. После идва възможността. Те имат часа, в който колата ти онази сутрин е излязла от портала на Арчуей. Направили са многократни експерименти и твърдят, че спокойно си можел да стигнеш до къщата в Малибу навреме за убийството. Това определено е възможност. Прокуратурата разчита, че мотивът и възможността ще са достатъчни, за да убедят съдебните заседатели и да спечелят процеса, докато действителните улики срещу теб са доста неубедителни и съвсем косвени. Тъй че моята задача е да измисля начин да накарам съдебните заседатели да разберат, че има много дим, но не и истински огън. Ако успея, ти ще спечелиш делото.

— Все пак искам да знам дали вярваш, че съм невинен.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Казвам ти, Уолтър, това няма значение.

— За мен има. Каквото и да е мнението ти, трябва да го знам.

Смилих се над него и вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Добре тогава, ще ти кажа какво мисля, Уолтър. Проучих делото отпред назад и отзад напред. Прочетох всички материали поне по два пъти, а повечето и по три. Тъкмо се връщам от вилата на плажа, където са се случили тези злощастни събития, тъй че съм запознат с географията на убийството. След всичко това виждам съвсем реална възможност да си невинен по тези обвинения. Това означава ли, че вярвам в невинността ти? Не, Уолтър, не означава. Съжалявам, обаче много отдавна се занимавам с тази работа и истината е, че не съм виждал много невинни клиенти. Затова най-доброто, което мога да ти кажа, е, че не знам. Ако това не ти е достатъчно, сигурен съм, че лесно ще си намериш адвокат, който да ти казва точно каквото искаш да чуеш, независимо дали го вярва.

Отпуснах се на стола си в очакване на неговия отговор. Той сплете пръсти на масата, докато осмисляше думите ми. Накрая кимна.

— Да, разбирам, че не мога да искам повече.

Постарах се да не забележи, че въздишам от облекчение. Делото продължаваше да е мое. Засега.