Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Няма проблем. Освен това там чака един от клиентите. Патрик Хенсън. Вече беше там, когато дойдох.

Погледнах си часовника. Девет и пет. Добър признак по отношение на Патрик Хенсън.

— Покани го да влезе.

Патрик Хенсън се оказа по-дребен, отколкото очаквах, но може би тъкмо ниският гравитационен център го правеше добър сърфист. Имаше задължителния силен тен, ала косата му беше подстригана късо. Не носеше обеци, нито огърлица от бели миди или зъб от акула. Нямаше татуировки или поне не се виждаха. Беше с черен панталон и нещо, което сигурно минаваше за най-хубавата му риза. С яка.

— Патрик, вчера разговаряхме по телефона. Аз съм Мики Холър, а това е моятта деловодителка Лорна Тейлър. Този здравеняк е Сиско, моят детектив.

Той се приближи до бюрото и се ръкувахме. Ръкостискането му беше здраво.

— Радвам се, че реши да дойдеш. Това там на стената твоят рибок ли е?

Хенсън се завъртя в кръста, без да помръдва крака, сякаш беше върху сърф, и погледна окачената на стената риба.

— Да, това е Бети.

— Дал си име на препарирана риба?! — учуди се Лорна. — Да не ти е била домашен любимец?

Той се усмихна, по-скоро на себе си, отколкото на нас.

— Не, хванах я много отдавна. Още във Флорида. Закачих я до входната врата в квартирата си в Малибу. Когато се прибирахме вкъщи със съквартирантите ми, винаги казвахме: „Здравееей, Бети!“ Беше си тъпичко.

Хенсън се обърна към мен и ме погледна.

— Като става дума за имена, Трик ли да ти викаме?

— Не, това име го измисли моят агент. Вече не работя с него. Можете да ме наричате просто Патрик.

— Добре. И освен това ми каза, че имаш валидна шофьорска книжка.

— Да, разбира се.

Той бръкна в предния си джоб и измъкна дебел найлонов портфейл. Извади книжката си от него и ми я подаде. Разгледах я, после я подхвърлих на Сиско. Той я проучва малко по-дълго и кимна, даваше официално одобрение.

— Виж, Патрик, имам нужда от шофьор — продължих аз. — От мен колата, бензинът и застраховката, а ти идваш тук всяка сутрин в девет и ме возиш там, където трябва да отида. Вчера ти казах как плащам. Още ли проявяваш интерес?

— Определено.

— Безопасен шофьор ли си? — попита Лорна.

— Никога не съм катастрофирал.

Кимнах одобрително. Казват, че наркоманът най-лесно разкрива друг наркоман. Търсех признаци, че още е зависим. Тежки клепачи, забавен говор, извъртане на поглед. Ала не открих нищо такова.

— Кога можеш да започнеш?

Хенсън сви рамене.

— С нищо не съм зает… Искам да кажа, когато пожелаете.

— Какво ще кажеш да започнеш още сега? Днес ще изпитателният ти срок. Ще видим как се справяш и в края на деня ще поговорим за това.

— Звучи ми добре.

— Ами тогава да тръгваме. Ще ти обясня в колата как искам да стават нещата.

— Бива.

Той пъхна палци в джобовете си и зачака следващия ход или инструкция. Изглеждаше трийсетинагодишен, но това беше от въздействието на слънцето върху кожата му. От делото му знаех, че е само на двайсет и четири и че има още много да учи.

Днес възнамерявах да го върна на училище.

Излязохме от центъра по шосе 10 и поехме на запад към Малибу. Аз седях отзад и отворих компютъра си върху сгъваемата масичка. Докато чаках да се стартира, обясних на Патрик Хенсън как става всичко.

— Не съм имал кантора, откакто преди дванайсет години напуснах Бюрото за служебна защита. Моята кантора е колата. Имам още два линкълна точно като този и ги редувам. Във всеки от тях има принтер и факс, а в лаптопа си имам карта за безжичен интернет. На задната седалка мога да правя всичко, каквото мога да правя и в офис, при това докато пътувам към следващата си цел. В окръг Лос Анджелис има над четирийсет съдебни палати. Най-добрият начин да правиш бизнес е да си мобилен.

— Гот — отбеляза Патрик. — И на мен не би ми се искало да кисна в офис.

— Абсолютно — съгласих се. — Прекалено е клаустрофобично.

Компютърът се зареди. Отидох в папката, в която държах формулярите, и започнах да попълвам предварително искане за оглед на веществено доказателство.

— В момента работя по твоето дело, Патрик.

Той ме погледна в огледалото.

— Какво искате да кажете?

— Ами, прегледах делото ти. Има нещо, което господин Винсънт не е свършил, а според мен може да е от полза.

— Какво?

— Да поискаме независима оценка на огърлицата, която си взел. Посочената от тях стойност е двайсет и пет хиляди и това те праща в категорията кражба в особено големи размери. Но като че ли досега никой не го е оспорил.