Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Ще подам искане да ни бъде позволено да направим независим анализ и оценка на вещественото доказателство, с други думи, диамантената огърлица. Човек никога не знае, думата „оценка“ може да раздвижи нещата. Просто ще трябва да почакаме и да видим какво ще се случи.

— В съда ли ще ходим, за да подадем искането?

— Не. Още сега ще го напиша и ще го пратя в съда по имейла.

— Супер!

— Красотата на интернет!

— Благодаря, господин Холър.

— Моля, Патрик. Би ли ми върнал снимката?

Той ми я подаде и аз я погледнах. Устната ми беше подута и носът ми не сочеше накъдето трябва. На челото ми имаше кърваво ожулване. Очите най-трудно се поддаваха на анализ. Замъглени и объркани, неуверено вторачени в обектива. В онзи момент бях стигнал дъното.

Прибрах снимката на сигурно място в джоба си.

Следващите петнайсет минути пътувахме в мълчание. През това време довърших искането, влязох в интернет и го пратих. Това определено беше предупреждение за прокуратурата и ми достави удоволствие. Адвокатът с линкълна се завръщаше. Самотния ездач отново беше яхнал коня си.

Стигнахме тунела, който бележи края на шосето и излиза на Тихоокеанската магистрала. Леко спуснах прозореца. Винаги съм обичал усещането на излизане от тунела, когато виждаш океана и усещаш мириса му.

Продължихме на север към Малибу. Беше ми трудно да се върна към компютъра, при положение че океанът се синееше зад прозореца. Накрая се предадох и спуснах стъклото докрай.

Щом подминахме входа на каньона Топанга, започнах да виждам групи сърфисти в морето. Патрик час по час хвърляше погледи към водата.

— В делото пише, че си се подложил на рехабилитация в „Кръстопът“, в Антигуа — казах аз.

— Да. В центъра, създаден от Ерик Клептън.

— Хубав ли е?

— Доколкото може да е хубаво такова място.

— Вярно е. Как бяха вълните?

— Слаба работа. Пък и нямах възможност да карам сърф. Ти ходил ли си в рехабилитационен център?

— Да, в каньона Лоръл.

— Където ходят всички звезди ли?

— Беше близо до вкъщи.

— Е, аз избрах другата възможност. Бях колкото може по-далеч от приятелите и дома си. Получи се.

— Мислиш ли да се върнеш към сърфа?

Той погледна през прозореца, преди да отговори. Десетина сърфисти по неопрени чакаха следващата вълна.

— Едва ли. Поне не професионално. Рамото ми пострада.

Канех се да попитам за какво му е рамото, когато той продължи:

— Гребането е едно, обаче най-важното е изправянето. Аз се лиших от шансовете си, когато си преебах рамото. Извинявайте за грубия език.

— Няма нищо.

— Освен това правя нещата едно по едно. В каньона Лоръл са ви научили на това, нали?

— Да. Но и сърфирането може да стане стъпка по стъпка.

Хенсън кимна. Наблюдавах очите му. Той продължаваше да хвърля погледи в огледалото към мен.

— Какво искаш да ме попиташ, Патрик?

— Хм, да, имам един въпрос. Нали знаете, че Винсънт ми взе рибата и я закачи на стената?

— Да.

— Ами, хм, чудех се дали не е запазил някъде и някой от сърфовете ми.

Отново разтворих папката и я запрелиствах, докато стигнах до сведението от ликвидатора. В него се посочваха дванайсет сърфа и получените за тях цени.

— Дал си му дванайсет сърфа, нали така?

— Да, всичките.

— Е, той ги е дал на ликвидатора си.

— Какво е това?

— Човек, към когото е прибягвал в случаите, когато е взимал вещи от клиентите — нали разбираш, главно бижута и коли — и ги е обръщал в пари, за да ги прибави към хонорара си. Според сведението ликвидаторът продал и дванайсетте сърфа, взел двайсет процента и дал на Винсънт четири хиляди и осемстотин долара.

Хенсън кимна, ала не каза нищо. Известно време го наблюдавах, после отново погледнах списъка на ликвидатора. В първия ни телефонен разговор Патрик ми беше казал, че двата дълги сърфа са най-скъпи. В списъка имаше два триметрови сърфа, произведени от Уан Уърлд в Сарасота, Флорида. Единият бил продаден за хиляда и двеста долара на колекционер, а другият — за четиристотин в електронния аукцион eBay. Сигурно самият ликвидатор го беше купил евтино. Разликата между двете цени ме караше да си мисля, че продажбата в eBay е фалшива. После щеше да го продаде с печалба, която щеше да запази за себе си. Всеки търсеше някаква изгода, аз също. Знаех, че ако още не го е продал, имам шанс да го купя.

— Ами ако мога да ти върна един от дългите сърфове? — попитах Патрик.

— Ей, страхотно! Ще ми се да си бях запазил един, нали разбирате?

— Нищо не ти обещавам. Но ще видя какво мога да направя.