Майкл Коннелли - Падане

— Съжалявам, Ана.

Това беше единственото, което успя да измисли. Ана тръсна глава, сякаш отхвърляше съчувствията му.

— Той извърши нещо ужасно — рече тя. — Нещо зло. И до ден-днешен не мога да проумея откъде е дошло и защо.

С бутилка вино под мишница, Бош отключи вратата и я задържа отворена за нея. Преструваше се на спокоен, но не беше. Бяха разговаряли за сина й близо час. Бош предимно слушаше. А накрая можеше единствено да изрази отново съчувствията си. Отговорни ли са родителите за греховете на децата си? Често да, но невинаги. Тя бе психотерапевтът. Разбираше нещата по-добре от него.

Напипа копчето за осветлението до вратата.

— Какво ще кажеш да пийнем на задната тераса? — предложи той.

— Звучи добре — отвърна тя.

Той я преведе през дневната към плъзгащата се врата отзад.

— Имаш чудесно жилище, Хари. От колко време си тук?

— Май ще станат двайсет и пет години. Просто не съм си давал сметка, че е минало толкова време. Веднъж построих къщата наново. След земетресението през деветдесет и четвърта.

Бяха посрещнати от съскането на магистралата в дъното на прохода. Терасата беше открита и духаше свеж вятър. Ана отиде до парапета и погледна надолу.

— Еха.

Обърна се и се загледа към небето.

— Къде е луната?

Бош посочи към Маунт Лий.

— Би трябвало да е зад планината.

— Надявам се да изгрее.

Бош държеше бутилката за гърлото. Беше взел виното от ресторанта, защото знаеше, че вкъщи няма нищо. Беше спрял да пие у дома, откакто Мади заживя с него, и рядко си позволяваше чашка, когато излизаше.

— Ще пусна музика и ще донеса чаши. Сега се връщам.

Включи дивидито, но не беше сигурен какъв диск е сложен. След малко чу саксофона на Франк Морган — всичко беше наред. Продължи по коридора и набързо разчисти спалнята и банята, извади чисти чаршафи и оправи леглото. Отиде в кухнята, грабна две винени чаши и се върна на терасата.

— Чудех се какво се е случило — каза Ана.

— Трябваше да подредя поне мъничко — отвърна той.

Наля виното. Чукнаха се и отпиха, после Ана се приближи и се целунаха за първи път. Останаха така, докато тя не се отдръпна.

— Съжалявам, че те натоварих с всичко това, Хари. Моята сапунена опера.

Бош поклати глава.

— Не е никаква сапунена опера. Той е твой син. Децата ни са нашите сърца.

— „Децата ни са нашите сърца.“ Хубаво звучи. Кой го е казал?

— Не знам. Май аз.

Тя се усмихна.

— Не ми прилича на нещо, което би казал един корав и обръгнал детектив.

Бош сви рамене.

— Може би не съм такъв. Живея с петнайсетгодишно момиче. Мисля, че тя ме размеква.

— Притесних ли те, че бях толкова пряма днес?

Бош се усмихна и поклати глава.

— Хареса ми онова, което каза за губенето на време. Още първата вечер и двамата почувствахме връзката. И ето ни тук. Щом всичко е наред, не искам да губим време.

Тя сложи чашата си на парапета и се приближи до него.

— Да, ето ни тук.

Бош остави чашата си до нейната. Пристъпи напред и постави длан отзад на шията й. Приближи още повече и я целуна, като с другата ръка я притисна към себе си.

Накрая тя отдели устни от неговите и останаха буза до буза. Той усети как ръката й се плъзга под сакото му и продължава нагоре.

— Забрави за луната и виното — прошепна тя. — Искам да влезем вътре.

— Аз също — отвърна той.

В десет и половина Бош изпрати Ана Стоун до колата й. Тя беше карала след него от ресторанта. Каза му, че няма да може да прекара нощта с него, и той нямаше нищо против. Стигнаха до колата, прегърнаха се и дълго останаха така. Бош се чувстваше добре. Бяха прекарали великолепно в спалнята. Отдавна беше чакал човек като Ана.

— И да ми се обадиш, като се прибереш, нали?

— Всичко ще бъде наред.

— Знам, но въпреки това ми се обади. Искам да знам, че си се прибрала благополучно.

— Добре.

Вгледаха се един в друг.

— Прекарах чудесно, Хари. Надявам се, ти също.

— Знаеш го.

— Добре. Искам да го направим отново.

Той се усмихна.

— Аз също.

Тя се откъсна от прегръдката му и отвори колата.

— И то скоро — добави, докато се качваше.

Той кимна усмихнат. Тя запали колата и потегли. Хари остана загледан след нея, докато светлините на стоповете й не изчезнаха зад завоя, след което отиде при своята кола.

Бош влезе в паркинга зад участъка в Холивуд и паркира на първото свободно място. Надяваше се да не е закъснял. Слезе и тръгна към задния вход. Телефонът му избръмча и той го извади от джоба си. Беше Ана.