Майкл Коннелли - Падане

— Това е — каза Пел. — Така мисля.

Чу спря до тротоара. Адресът беше същият. Всички мълчаха, докато Пел се взираше през прозореца към кооперация „Камелот“ — двуетажна сграда с циментова замазка и фалшиви кръгли кули на ъглите на фасадата. Беше типична за безвкусните постройки, изпълнили града по време на бума през петдесетте. Бяха проектирани да издържат трийсет години и бяха надхвърлили двойно възрастта си. Мазилката беше напукана и обезцветена, покривът беше хлътнал, а този на едната кула беше увит със синьо импрегнирано платно, за да спре течовете.

— Навремето изглеждаше по-добре — рече Пел.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Бош.

— Да, това е. Помня, че приличаше на замък, и бях развълнуван, че ще живея тук. Само дето не знаех…

Гласът му замря и той продължи да се взира в сградата. Беше се извъртял в седалката с гръб към Бош. Опря чело на прозореца, след това раменете му се разтресоха и се чу тих звук, подобен на свирене, когато заплака.

Бош вдигна ръка и посегна към рамото му, но се спря. Поколеба се и дръпна ръката си. Стоун тъкмо се обръщаше назад и видя движението му. За част от секундата Бош долови отвращението в погледа й.

— Клейтън — каза тя. — Всичко е наред. Добре е да видиш това, да се изправиш лице в лице с миналото.

Пресегна се през седалката и постави ръка на рамото на Пел. Повече не погледна към Хари.

— Всичко е наред — повтори тя.

— Надявам се да пипнете шибаното копеле — каза Пел със задавен глас.

— Не се безпокой — отвърна Бош. — Ще го пипнем.

— Надявам се да пукне. Да окаже съпротива и да му надупчите задника.

— Стига, Клейтън — каза Стоун. — Да не мислим за подобни…

Той рязко махна ръката й от рамото си.

— Искам да умре!

— Не, Клейтън.

— Да! Вижте ме! Вижте какво представлявам! Единствено заради него.

Стоун се обърна напред и рече отсечено:

— Мисля, че Клейтън стоя достатъчно тук. Сега може ли да се връщаме?

Бош потупа Чу по рамото и каза:

— Да вървим.

Чу потегли на север. Всички мълчаха по пътя назад. Когато стигнаха „Буена Виста“, вече се беше стъмнило. Чу остана в колата, а Бош изпрати Пел и Стоун до портала.

— Клейтън, благодаря ти — каза Бош, докато Стоун отключваше. — Знам, че ти беше трудно. Оценявам готовността ти да го направиш. Това ще помогне на разследването.

— Не ме интересува разследването. Ще го пипнете ли?

Бош се поколеба, накрая кимна.

— Мисля, че да. Имаме още работа, но ще я свършим и тогава ще го намерим. Обещавам ти.

Пел мина през портала, без да каже нищо повече.

— Клейтън, иди в кухнята и виж дали има нещо за вечеря — заръча му Стоун.

Той вдигна ръка в знак, че я е чул, и продължи през двора. Стоун се обърна да затвори портала, но Бош още стоеше там. Тя го погледна и той прочете разочарованието в очите й.

— Май няма да вечеряме заедно — каза той.

— Защо? Дъщеря ти ли?

— Не, тя е у приятелка. Просто си помислих… искам да кажа, че нямам нищо против да вечеряме. Само трябва да откарам партньора си до Студио Сити. Още ли искаш да се срещнем при ресторанта?

— Разбира се, но хайде да не чакаме до осем. След това пътуване… мисля, че приключих за днес.

— Добре. Ще оставя Чу и ще продължа натам. Става ли, или искаш да мина да те взема?

— Не, ще се видим там.

Влязоха в ресторанта повече от половин час преди часа на резервацията и бяха настанени в тихо сепаре в задното помещение, до камината. Поръчаха си паста и кианти, което Ана избра. Храната беше добра, разговаряха за незначителни неща — докато тя не постави Бош право на мястото му.

— Хари, защо не успя да утешиш Клейтън в колата? Видях те. Не можа да го докоснеш.

Бош отпи дълга глътка вино, преди да отговори:

— Просто реших, че не иска да го докосват. Беше разстроен.

Тя поклати глава.

— Не, Хари, видях. И искам да знам защо човек като теб не може да изпита съчувствие към човек като него. Трябва да знам, преди да… преди нещата между нас да продължат напред.

Бош заби поглед в чинията си. Остави вилицата. Усещаше се напрегнат. Беше се запознал с тази жена само преди два дни, но не можеше да отрече, че е привлечен от нея и че помежду им се е зародила някаква връзка. Не искаше да пропилява този шанс, но не знаеше какво да каже.

— Животът е прекалено кратък, Хари — рече тя. — Не мога да си губя времето и не мога да бъда с някой, който не разбира какво правя и не изпитва почти никакво човешко състрадание към хората, които са жертви.