Майкл Коннелли - Падане

— Прибра ли се?

— Успях. Ти къде си?

— В холивудския участък. Трябва да се видя с един човек от втора смяна.

— Аха, значи затова ме изхвърли така.

— Всъщност май ти каза, че трябва да си вървиш.

— Е, добре тогава. Забавлявай се.

— Работя. Ще ти се обадя утре.

Бош влезе и продължи по коридора към офиса на дежурните. Имаше две задържани момичета, закопчани с белезници за дългата пейка в средата на коридора. Чакаха да бъдат регистрирани и пратени в ареста. Приличаха на холивудски проститутки, сгащени на улицата.

— Хей, можеш ли да ми помогнеш? — попита едната, докато Бош минаваше покрай нея.

— Не и тази вечер — отвърна той.

Надникна в дежурния офис. Вътре имаше двама сержанти, които изучаваха графика за дневната смяна. Не се виждаше лейтенант. Това означаваше, че нощната смяна още е горе на инструктаж и че не е закъснял. Почука на стъклото до вратата. Сержантите се обърнаха.

— Бош от „Грабежи и убийства“. Може ли да повикате Адам-шейсет и пет? Трябва ми за десет минути.

— Вече идва. Той е първият.

Забавяха редуването на смените кола след кола, така че никой участък да не е без патрул. Обикновено в първата кола пътуваше старшият полицай или патрулът, който е имал най-тежкото дежурство.

— Можете ли да го пратите при детективите? Ще изчакам там.

— Разбрано.

Бош мина пък покрай задържаните, после покрай оръжейната и влезе в помещението на детективите. Беше работил в участъка много години, преди да постъпи в „Грабежи и убийства“, и познаваше добре сградата. Детективското помещение пустееше. Бош беше очаквал да открие поне някой патрулен полицай, пишещ доклада си, но никъде не се виждаше жива душа.

От тавана висяха шперплатови табели, които посочваха кой отдел къде е. Бош отиде до отдел „Убийства“ и потърси бюрото на стария си партньор Джери Едгар. Позна го по залепената за стената на кабинката снимка с Томи Ласорда, бившия мениджър на „Доджърс“. Седна и опита да отвори чекмеджето за писалки, но то беше заключено. Това му даде идея и той бързо стана и огледа всички бюра и рафтове, докато не видя купчината вестници на масичката за почивка в предната част на помещението. Прегледа я и намери спортните страници. Прелисти ги и откри една от вездесъщите реклами на хапчета против еректилна дисфункция. Откъсна я и се върна до бюрото на Едгар.

Тъкмо беше приключил с пъхането на листа през цепката на заключеното чекмедже, когато нечий глас отзад го изненада.

— „Грабежи и убийства“?

Бош рязко се завъртя на стола на Едгар. На прага на вратата в дъното стоеше униформено ченге. Имаше сива, късо подстригана коса и мускулесто тяло. Беше към средата на четирийсетте, но изглеждаше по-млад, въпреки цвета на косата.

— Да, аз съм. Робърт Мейсън?

— Същият. Какво…

— Елате да поговорим, полицай Мейсън.

Мейсън приближи. Бош забеляза как бицепсите опъват ръкавите на ризата му. Мейсън беше от онази порода ченгета, които искаха всеки потенциален противник да види опакото и да разбере какво го очаква.

— Седнете — покани го Бош.

— Не, благодаря — отвърна Мейсън. — Какво става? Смяната ми свърши и искам да се махна оттук.

— Три ареста.

— Какво?

— Чу ме. Три ареста.

Бош следеше внимателно очите му, за да види как ще реагира.

— Добре, три ареста. Предавам се. Какво означава това?

— Означава, че няма случайности, Мейсън. Миналото лято си арестувал за каране в пияно състояние трима шофьори на „Блек енд Уайт“, при това и тримата на Адам-шейсет и пет. Това определено минава границите на всякакво съвпадение. Името ми не е „Грабежи и убийства“. Казвам се Бош и разследвам убийството на приятелчето ти Джордж Ървинг.

Сега видя издайническия знак. Но той се появи и изчезна за миг. Мейсън щеше да направи лош избор. Но когато това се случи, Бош въпреки всичко остана изненадан.

— Джордж Ървинг се самоуби.

Бош го изгледа за момент.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Знам, че не би могло да е иначе. Отишъл е в онзи хотел, сложил е край на живота си и това няма нищо общо с „Блек енд Уайт“. Лаеш на погрешното дърво, псе.

Бош започна да се дразни от този арогантен задник.

— Да прескочим глупостите, Мейсън. Избирай. Ако седнеш и ми кажеш какво си направил и кой ти е казал да го направиш, може да ти се размине. Или можеш да си стоиш там и да дрънкаш глупости, а на мен да не ми пука какво ще ти се случи.

Мейсън скръсти ръце на яките си гърди. Смяташе да превърне това в двубой на мъжкари — кой ще отстъпи пръв. Само че това не беше игра, в която големите бицепси дават предимство. В крайна сметка щеше да изгуби.