Майкл Коннелли - Падане

Бош си спомни, че един от арестуваните шофьори се казваше Храч Тартарян. Явно Ролинс имаше предвид него.

— Какво са направили?

— Просто си седи на стоянката, а ченгетата идват и го измъкват от колата. Той отказва да духа, а те намират бутилката под седалката и с него е свършено. Онази бутилка си е винаги там, човече. Стои си в колата и никой не кара пиян. Отпиваш глътка-две нощем, за да дойдеш на себе си. Всички обаче искат да научат как онези ченгета са разбрали за бутилката, нали се сещаш?

Бош се облегна в стола си и се опита да проумее казаното. Чу се върна, постави кутия кока-кола пред Ролинс и седна на мястото в ъгъла, отдясно на Бош.

— Кой стои зад тази конспирация срещу вас?

Ролинс вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Не е ли ясно кой?“.

— Съветникът, който оставя сина си да върши мръсната работа. Тоест, вършеше я. Сега е мъртъв.

— Откъде знаеш?

— Прочетох във вестника. Всички знаят.

— Някога срещал ли си сина му?

Ролинс дълго мълча. Явно колелцата в главата му се въртяха и търсеше начин да се измъкне от капана. Реши да не лъже.

— За десетина секунди. Откарах клиент в неделя до „Шато“ и го видях да влиза. Това е.

Бош кимна.

— Откъде разбра, че е той?

— Виждал съм го на снимка.

— Къде? Във вестника ли?

— Не, някой намери снимката му, след като получихме писмото.

— Какво писмо?

— Получихме копие от писмо, в което онзи Ървинг казва на онези от съвета, че смятат да ни вземат разрешителното. Искаха да ни затворят. Някой в офиса потърсил името на копелето в Гугъл. Намериха снимка и я размахваха насам-натам. Сложиха я на таблото заедно с писмото. Искаха всички да разберем какво става и какъв е залогът. Да знаем, че този тип води атаката срещу нас и че е по-добре да влезем във форма.

Бош разбра стратегията.

— Значи си го познал, когато си спрял пред „Шато Мармон“ в неделя вечер.

— И още как. Веднага познах, че това е задникът, който се опитва да ни изхвърли от бизнеса.

— Пийни си кола.

Бош се нуждаеше от кратка пауза, за да помисли. Докато Ролинс отваряше кутията, той си набеляза следващите въпроси. Изскачаха доста неща, за които не бе и предполагал.

Ролинс отпи дълга глътка и остави кутията.

— Кога свърши неделната ти смяна? — попита Бош.

— Не свърши. Трябва да вземам по две, защото момичето ми ще ражда скоро. Поех втората смяна, също като днес, и работих до съмване. До понеделник сутринта.

— С какво беше облечен през нощта?

— Какви са тези глупости, човече? Каза, че не съм заподозрян.

— Не си, стига да продължиш да отговаряш на въпросите. Какви дрехи носеше, Хуч?

— Обичайните. „Томи Бахама“ и дочените панталони. Ако въртиш геврека шестнайсет часа, по-добре да ти е удобно.

— Какъв цвят беше ризата?

Той посочи гърдите си.

— Това е ризата.

Беше яркожълта с изрисувани сърфове. Бош беше сигурен в едно — ризата бе менте, а не истинска „Томи Бахама“. Както и да е, малко вероятно изглеждаше да е била възприета като сива. Освен ако не се беше преоблякъл, Ролинс не би могъл да е човекът на пожарната стълба.

— И на кого каза, че си видял Ървинг при хотела? — попита Бош.

— На никого.

— Сигурен ли си, Хуч? Не е в твой интерес да ни лъжеш. Може да стане трудно да те пуснем.

— На никого не съм казвал, човече.

От внезапното извъртане на погледа му беше ясно, че лъже.

— Лоша работа, Хуч. Мислех, че си достатъчно умен да се сетиш, че нямаше да те питаме нещо, ако не знаехме отговора.

Бош стана, бръкна под сакото си и откачи белезниците от колана.

— Казах само на шефа на смяната — бързо каза Ролинс. — Просто го споменах. По радиото. Казах му, познай кого видях току-що. Нещо такова.

— Да бе. И той позна ли, че става дума за Ървинг?

— Не, наложи се да му кажа. Но това беше всичко.

— А той попита ли те къде си го видял?

— Не. Знаеше, защото се бях обадил да му кажа закъде пътувам. Знаеше къде съм.

— Какво друго му каза?

— Нищо. Просто това, най-обикновен разговор.

Бош изчака, но Ролинс мълчеше, без да сваля поглед от белезниците.

— Добре, Хуч, кой беше шеф на смяната в неделя вечер?

— Марк Макуилън. Той е пръчката нощем.

— Пръчката?

— Диспечер. Казват му пръчка, защото навремето на бюрото му е имало микрофон или нещо такова. Пръчката. Някой спомена, че е бил ченге.

Бош впери поглед в Ролинс, докато се мъчеше да намести Макуилън в картината и отново се върна онова усещане, че нещата започват да се връзват. Само че вече не си заставаха по местата. А се изсипваха. Марк Макуилън беше име от миналото. От неговото минало и това на управлението.