Майкл Коннелли - Падане

Продължи с резюметата на арестите, в които се излагаше причината за задържането на шофьорите. Във всеки от случаите колите се движели странно. В едното резюме се отбелязваше, че под седалката на шофьора била намерена наполовина празна бутилка „Джак Даниелс“.

Бош забеляза, че в доклада не се споменава големината на бутилката, и за момент се замисли върху избора на думи — „наполовина празна“ вместо „наполовина пълна“ и различните интерпретации, които можеха да се направят от описанието. Но точно тогава Чу избута стола си до неговия и се облегна на бюрото му.

— Хари, май си надушил нещо.

— Да, може би. Искаш ли да се повозим?

„Блек енд Уайт Такси“ се намираше в Гауър, южно от „Сънсет“. Това бе индустриален район, зает от фирми, обслужващи филмовата индустрия. Складове за костюми, операторски ателиета, доставчици на реквизит. „Б & У“ заемаше едната от две долепени сгради, които изглеждаха стари и занемарени. Таксиметровата компания се помещаваше в едната, а другата беше на фирма, осигуряваща коли за филми. Бош беше посещавал фирмата при предишен случай и се бе възползвал от възможността да разгледа. Приличаше на музей, в който можеше да намери всяка кола, която му беше хващала окото от тийнейджърските години.

Двете хангарни порти на „Б & У“ бяха широко отворени. Бош и Чу влязоха. В краткия момент на слепота, докато очите им се приспособят към тъмното, едва не бяха ударени от излизащо на улицата такси. Отскочиха назад и изрисуваната на черни и бели карета импала мина между тях.

— Задник — промърмори Чу.

Видяха паркирани автомобили и коли на стойки, под които работеха монтьори в изцапани с масло гащеризони. В дъното на просторното помещение имаше две маси за пикник до автомати за чипс и безалкохолни напитки. Неколцина шофьори се мотаеха около тях и чакаха колесниците им да минат прегледите.

Отдясно имаше малък офис с матови от мръсотия прозорци, зад които се виждаха движещи се силуети. Хари поведе Чу натам.

Чукна веднъж на вратата и влезе, без да чака отговор. Озоваха се в помещение с три бюра, залепени за три от стените и затрупани с листа. Две от тях бяха заети от мъже, които не си направиха труда да се обърнат да видят кой е влязъл. И двамата бяха със слушалки и микрофони. Онзи отдясно пращаше кола да вземе клиент от хотел „Рузвелт“. Бош го изчака да свърши и каза:

— Извинете.

Двамата се обърнаха да погледнат натрапниците. Бош вече беше извадил значката си.

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Вижте, в момента имаме работа и не…

Иззвъня телефон и мъжът отляво натисна някакъв бутон на бюрото.

— „Блек енд Уайт“… Да, госпожо, след пет до десет минути. Желаете ли да ви се обадим при пристигането на колата?

Записа си нещо на жълта бележка, откъсна я от кубчето и я подаде на диспечера, за да може той да изпрати кола на адреса.

— Таксито пътува, госпожо — каза мъжът, натисна бутона, за да прекъсне разговора, и завъртя стола си към Бош и Чу.

— Виждате ли? Нямаме време за вашите глупости.

— За какви глупости?

— Не знам, каквито сте измислили за днес. Знаем какво правите.

Последва ново обаждане, информацията беше приета и предадена на диспечера. Бош пристъпи в пространството между двете бюра. Ако приемащият обажданията искаше да предаде бележката на колегата си, трябваше да го направи през него.

— Не зная за какво говорите — каза Хари.

— Добре, тогава и аз не знам — отвърна приемащият обажданията. — Можем просто да забравим за всичко това. Приятен ден.

— Само дето искам да ви задам няколко въпроса.

Телефонът отново иззвъня, но когато мъжът посегна към бутона, Бош го изпревари. Натисна го веднъж, после втори път, за да прекъсне обаждането.

— Какво правите, по дяволите? Това е работата ни.

— И аз съм тук по работа. Ще се обадят на някой друг. Може би „Риджънт“ ще се погрижат за тях.

Мъжът стисна устни.

— И така, кой е шофьор двайсет и шест? — попита Бош.

— Шофьорите нямат номера, а колите.

Тонът му показваше, че това са двете най-тъпи ченгета, с които се е сблъсквал някога.

— Тогава ми кажете кой е карал кола двайсет и шест в неделя вечерта, около девет и половина.

Мъжът се облегна назад, за да може да вижда диспечера. Двамата се спогледаха.

— Имате ли разрешително? — попита диспечерът. — Няма да ви дадем името на човека просто така, за да можете да го спипате и да ни лепнете още един идиотски арест.

— Не ми трябва разрешително — каза Бош.