Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Помниш ли колко бързо се озовахме ние двамата с Мик в апартамента на Бийн след твоето обаждане?

— Да — потвърди Стоун.

— Това стана, защото бяхме буквално зад пресечката, когато ни се обадиха.

— Защо? — попита Дино.

— Мик искаше да се срещне с някого в малък бар на „Лексингтън“ и го закарах до там. Влезе в барчето и се забави не повече от три минути. На мен ми се схвана кракът и излязох да се поразтъпча. Нали знаеш, че всички барчета непременно имат малки прозорчета, задължиха ги отдавна, за да могат жените да поглежднат през тях за мъжете си.

— Да, знам ги — кимна Дино.

— Е, аз погледнах през едно от тях и видях Мик да разговоря с някого.

— Кой ли може да е бил? — попита Стоун, сигурен, че знае отговора на въпроса си.

— Беше Том Дийкън от кабинета на окръжния прокурор. — отговори Анди.

— И това само на трийсет секунди пеша от блока на Бийн? — попита Стоун.

— Да. Много съжалявам, че не ти разказах това по-рано, лейтенант, но в онзи момент ми се видя неуместно и без връзка с нещата. Попитах Мик за какво се среща с Дийкън. Отговори, че иска да се премести в следствената служба на окръжната прокуратура. Помоли ме да не казвам на никого, не искал ти да научиш, че след толкова кратък стаж в участъка гледа да се премести.

— Дино — започна Стоун, — докато вървяхме през онази нощ към апартамента й, Сюзан ми каза, че не е доволна от начина, по който са спечелили делото на Данте, и че си мисли да напусне прокуратурата.

— Да, помня тези твои думи — кимна Дино.

— Нямах възможност досега да ти кажа, но научих от един източник, че Дийкън по всяка вероятност е фалшифицирал или манипулирал записи на подслушвани телефонни разговори, които са били използвани като важни доказателства за осъждането на Данте.

— Как мислиш, Бруъм знаел ли е за това?

— Може да е знаел, може и да не е — поклати глава Стоун, — Мисля, че утре сутрин ще науча отговора на този въпрос.

Дино веднага се обърна към Анди:

— Опитай да вземеш разрешение за обиск на дома на Дийкън.

— Какво да кажа на съдията, че ще търсим там?

— Оръжието на убийството или каквото ти хрумне друго. Съзнавам, че основанията ни са съвсем плитки, затова опитай при съдия Хейвърман, тя винаги е доброжелателна.

— Веднага — скочи Анди.

— Няма да получиш разрешение — изрази съмнение Стоун. — Защо просто не пипнеш Дийкън в съда, там да му сложиш белезниците? Той дори не подозира, че ние знаем, че се е навъртал наблизо. Като го изненадаме, може да направи погрешен ход.

— При това положение съм готов да опитам какво ли не — каза Дино.

Стоун отиде в апартамента на Долче за багажа си. Беше попривършил чистите дрехи и сметна, че след смъртта на Хаусман може вече без опасения да се върне вкъщи. Остави бележка на Долче, но като поразмисли, реши да запази ключа от апартамента й.

На връщане направи няколко обиколки около къщата, без да забележи нищо подозрително. Отвори гаража с дистанционното управление, затвори вратата бързо след като влезе и взе багажа от багажника.

В апартамента цареше пълен ред, явно Хелън беше продължила да идва редовно, не й бе дал други инструкции. Даде си сметка, че не я беше предупредил, и се начумери от собствената си небрежност, с която можеше да я изложи на опасност.

Сложи дрехите за пране в коша и извади сейфа. Беше решил да върне в него автоматичния пистолет, но мисълта, че братът на Хаусман е все още на свобода, го накара да размисли и да остави оръжието в кобура. Отиде в офиса и провери оставените съобщения по телефона. Бяха се натрупали повече от дузина, но нямаше нищо спешно. Откакто беше приключил делото за нанесената телесна повреда, никой не го беше търсил за нова поръчка. Замисли се обаче от кого ли бяха трите обаждания, след които не бе оставено съобщение. Провери ги и видя, че са от неизвестен телефон в Бруклин. Мина му мисълта, че може да го е търсил Едуардо Бианки, но бързо я отхвърли. Едуардо би трябвало да знае къде да го открие. Не му остана друго, освен да свие рамене в недоумение и да си каже, че ако са го търсили за нещо важно, ще опитат да се свържат пак.

Позвъни се на входа на къщата. Стоун понечи да отговори по домофона, но премисли и вместо това отвори външната врата на офиса и насочи поглед към другия вход. Тузарски облечен мъж стоеше пред вратата и нервно потропваше с крак.

— Хей, какво обичате?

— Ти ли си Стоун Барингтън? — попита мъжът.

— Да.

Мъжът слезе по стълбите до входа на офиса.