— Правилно съм избрал родителите си — те и двамата бяха слаби до края на живота си.
— А аз, ако изяждам всичко, което леля Росария ми слага, ще стана сто кила.
— На нея ли си кръстена?
— Да.
— Освен нея имаш ли други роднини?
— Повечето от роднините ми са починали. Мама — преди година, а двамата по-големи братя на татко са починали много отдавна, още преди да навършат тридесет години.
— Толкова млади? От какво?
— От това, че са се оказали в лош ден на лошо място.
— Аха.
— На татко дори не са му разрешили да отиде на погребението им. Баща му го пратил да учи право в Колумбийския университет, но на всички разправял, че синът му учи някъде в Европа. Цели три години забранявали на татко да ходи в Бруклин, единствен той от студентите ходел на лекциите въоръжен с пистолет.
— Не мога да си представя, че баща ти е способен да стреля с пистолет.
— Всъщност така и никога не е стрелял. В името на оцеляването си обаче е бил готов да направи всичко необходимо. — Погледна го твърдо и добави: — Типична фамилна черта, впрочем.
— Помниш ли дядо си?
— Не, починал е далеч преди да се родя. Тогава татко още е нямал тридесет години, но цялата отговорност и трудности легнали върху него. Дълго време не смеел да се ожени, от страх жена му да не остане вдовица. Работил години наред, за да укрепи положението, което наследил. Било е кошмар.
— Но вече не е така, нали?
— О, сега не. Татко е посветил живота си на една цел — да гради уважавано семейство. Точно затова толкова го ядоса женитбата ми с Джони.
— А ти защо се омъжи за него?
Долче посрещна въпроса му със смях.
— Бях девствена. Татко ме държеше изкъсо и това бе единственият начин да бъда с мъж.
— Едва ли ще да е било само за това.
Последва нов смях.
— Така е. При всяко мое излизане татко пращаше човек да ме следи. Всяка моя погрешна стъпка с някое момче можеше да завърши зле за него. Не можех да позволя подобно нещо да тежи на съвестта ми.
— Радвам се да чуя, че имаш съвест.
— Разбира се, че имам — почти извика тя. — Да не мислиш, че съм като дядо си?
— Имам съвсем бегла представа каква си. Освен в леглото, там си забележителна.
— То е вроден талант — каза тя, — също като пеенето.
— Вярвам ти. — Стоун отмести настрана подноса и взе да прелиства вестника. Намери това, което търсеше, в подлистника „Метро“. — Ето го — и показа страницата на Долче.
— Това ли е Мителдорфер?
— Да.
— Прилича ми на най-обикновен грубиян.
— Да, но е извънредно опасен.
— Къде мислиш, че се крие?
— Бих могъл само да гадая. Предполагам, че си живее живота някъде в Манхатън, в Истсайд. Точно затова се надявам, че някой би могъл да го разпознае по снимката.
— А кой е този другият, на рисунката? Прилича на Мителдорфер.
— Този портрет е рисуван по описанието на Мери Ан на нападателя й. Има голяма прилика между тях, нали така? — Стоун не откъсваше очи от двете лица и изведнъж извика: — Мамка му!
— Какво стана?
Стоун грабна телефона от тоалетката до леглото и позвъни на Дино.
— Ало?
— Гледам „Таймс“, забелязваш ли нещо общо между снимката на Мителдорфер и полицейския рисуван портрет?
— Разбира се, двамата се приличат. Нали си спомняш човека, който преряза гърлото на съседката ти? Все едно беше Мителдорфер, но с коса. Нали затова си направихме труда да проверим дали е имал деца, но ударихме на камък, оказа се, че има само един племенник в Германия.
— Дино, ако Мителдорфер наистина е имал и друга жена, както твърдяла Арлин, напълно възможно е да има дете от нея.
— Проницателна мисъл!
— Имахте ли късмет да откриете нещо в регистрите на гражданските бракове?
— Засега нищо. Компютърни данни има само от няколко години насам, но натоварихме двама младоци да преглеждат микрофилмите на по-старите записи.
— Точно така, сигурен съм, че ще намерят. Успеем ли да открием първата госпожа Мителдорфер, ще открием и техния син, а после ще стигнем и до самия Мителдорфер. Проверете всички с това фамилно име в щата. Глупости, не само в щата, в цялата държава, това име не се среща често.
— Това ще е първата работа на моите хора утре. Как мина снощната вечеря?
— Ще ти разправям по-късно. Да ми се обадиш, ако изскочи нещо. Впрочем, за малко да забравя да те питам — как мина снощната премиера в театъра?
— Кръгла нула, нищо особено не се случи.
— Сигурно Мителдорфер не е успял да научи името на Палмър.
— И аз така предполагам. Кога ще се върнеш в града?
Читать дальше