Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Не съм решил, но вкъщи не мога да се върна.

— Добре, после ще говорим.

Стоун затвори телефона и се обърна към Долче.

— Струва ми се, че все още нямаш информация от затвора „Синг Синг“.

— Чакай да се обадя — каза Долче и посегна към телефона от нейната страна на леглото и набра някакъв номер. — Какво научи? Знаеш ли го кой е? — и поиска с жест хартия и молив.

Стоун скочи от леглото да ги донесе.

— Да, продиктувай ми го по букви. Дали са ти и адрес? Как се казва наблюдаващият офицер? Благодаря. — После подаде на Стоун бележника. На листа бяха написани три имена. — Първите двама са лежали заедно с Мителдорфер, помилвани са преди него. Третото име е на наблюдаващия ги офицер.

Моят човек не можа да ми даде никакъв адрес, но твърди, че са били много близки с Мителдорфер.

— Това трябва да се проучи — рече Стоун, — но до утре няма да стане нищо. Хайде да се облечем и да излезем.

Виж какъв хубав пролетен ден е навън, а някъде тук наблизо ще има и разпродажба.

— Какво ще разпродават?

— Нали знаеш провинциалните аукциони — продават всякакви неща.

— Какви всякакви неща?

— Антики, мебели, картини и всякакви дребни сувенири.

— Няма да мога да те придружа, трябва да се върна в града.

— Но днес е неделя.

— Утре има заседание на управителния съвет, дотогава трябва да се запозная със стотици молби за стипендии.

— Олеле!

— А и този селски въздух е прекалено чист за градско момиче като мен. Казваш, че не искаш да се връщаш вкъщи.

— Засега — не.

— Защо не дойдеш при мен?

— В Бруклин?

— Не, разбира се. Аз си живея в Ист Сикстиз.

— Сигурна ли си, че имаш достатъчно място?

— Разбира се, а и ти не заемаш кой знае колко.

— Може да дойда довечера, става ли?

— Става — съгласи се тя и написа адреса си. — Обади ми се от колата, като наближиш блока ми, за да ти отворя гаражната врата.

— Май ние с теб сме единствените в града със собствени гаражи.

— Възможно. — Долче нахвърля нещата си в една чанта и целуна Стоун на раздяла.

Ферарито отпраши с пронизителен рев и той заспа изтощен.

Стоун подскочи в леглото от някакъв силен звън. Реши, че може да е сънувал, но звънът се повтори. Телефонът мълчеше, дали не е от входната врата? Не беше чувал досега външният звънец на къщата си. Скочи от леглото, наметна си халат и слезе по стълбите.

Беше Арингтън.

— Добро утро. Влизай — каза все още сънен. Видя му се по-хубава от всякога — с избелелите дънки, с вързаната под гърдите мека памучна блуза и без грим.

Тя го прегърна през кръста и склони глава на рамото му.

— Добро утро.

— Ще пиеш ли кафе?

— Да, добре.

Отдръпна се леко от нея и отиде в кухнята да приготви кафето. Арингтън дойде след него и се настани на високия стол между кухненския плот и всекидневната.

— Май съвсем за малко изпуснах госпожа Бианки?

— Да.

— Всъщност, разминахме се на пътя.

Стоун рязко се обърна:

— Тя забеляза ли те?

— Не.

Стоун въздъхна искрено облекчен.

— Харесва ми къщата ти, отива ти.

— Благодаря.

— Заедно с госпожа Бианки ли я избирахте?

— Не — отговори лаконично, без да навлиза в подробности.

— В такъв случай още повече ми харесва.

— Радвам се. Непременно да доведеш Ванс и Питър тук.

Тя не каза нищо.

— Накъде си тръгнала в неделя сутрин?

— Мислех си да отида на разпродажбата, но изведнъж открих, че карам през полето и реших, че е по-добре да дойда да те видя.

— Аха. — Стоун сипа кафе в чашките. — Закусвала ли си?

— Да. Като живееш с Ванс, във всеки момент до теб изниква по някой прислужник, готов да изпълни всичките ти капризи. — Тонът й далеч не подсказваше, че това й доставя удоволствие.

— Как върви животът в Лос Анджелис? Харесва ли ти там?

— Нормално, когато не те отвлича някой.

— Е, надявам се да не ти е станало навик.

— О, не, нали ти беше така добър да сложиш край на това. За което съм ти вечно признателна — тя хвана нежно ръката му.

— Няма защо.

— Зная, че винаги се чувстваш неловко от благодарностите, но се чувствам длъжна да ги изкажа. Впрочем такива са и чувствата на Ванс. Той много те харесва.

— И аз го харесвам.

— Да се преместим в хола — предложи тя и се насочи към дивана с чашката кафе в ръка.

Стоун я последва, като предвидливо остави помежду им почтително разстояние.

— Как живееш след последната ни среща?

В главата му нахлуха спомените за апартамента в хотел „Бел еър“ и голата Арингтън.

— Както обикновено — каза, — малко работа, малко забавления.