Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Ще направя каквото мога.

— Изглежда приключихме и вечерята, и деловата част — протегна се. — А сега можем ли да се върнем в леглото?

— Не сме яли десерт.

— Той ще е от мен — привлече го към себе си Долче.

След кратък сън Стоун се събуди в седем часа. Долче я нямаше, беше му оставила на тоалетката бележка: „Благодаря за интересната вечер. Обади ми се, когато имаш нужда от някаква информация или от нова интересна вечер. Долче“. Под текста бе записала домашния и служебния си телефон.

Стоун си поръча закуска и прегледа „Таймс“. И в този брой видя рекламата за театралното представление на Джъдсън Палмър. Изряза я и я прибра в портмонето си. Напусна хотела в девет часа и поръча да изкарат колата му от гаража; провери дали пистолетът се намира в жабката и я заключи. В рекламата за представлението пишеше, че театърът на Палмър се намира на Четиридесет и четвърта улица, западно от Шесто авеню.

После остави колата в гаража на хиподрума и се запъти към театъра. Във фоайето един чистач бършеше пода.

— Добро утро — поздрави Стоун. — Можете ли да ми кажете как да открия Джъдсън Палмър? Къде се намира кабинетът му?

— Точно над нас — отговори чистачът, сочейки към една врата. — Минете оттук, на горния етаж.

Стоун се изкачи по стълбите. Влезе в неприятно запусната приемна, където млада жена закусваше с кафе и датски сладкиш.

— Добро утро — поздрави той.

— Здравейте. — отговори тя, след като преглътна. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Бих искал да се срещна с господин Палмър.

— Артист ли сте? Приключихме с подбора, тази седмица вече почваме представленията.

— Не, идвам по лична работа.

— Да не ви дължи пари?

— Не, нищо подобно.

Стоун чу, че някой се качва по стълбите, и се обърна към вратата. В стаята влезе мъж на около петдесет, облечен с нещо като канадка и с кафяв плик в ръка. Беше дебел и изглеждаше махмурлия.

— Господин Палмър? — обърна са Стоун към него.

— Подборът свърши — бързо каза дебелакът и отвори вратата на кабинета си. — Оставете на момичето снимка и данни за себе си; ще ви имам предвид за следващото шоу.

— Не съм артист. Казвам се Стоун Барингтън.

— Звучи ми като артистичен псевдоним — задържа се Палмър на вратата. — Какво искате?

— Идвам при вас във връзка с един човек, казва се Мителдорфер.

Палмър трепна и се намръщи.

— Журналист ли сте?

— Не. Мисля, че трябва да чуете това, което имам да ви кажа.

— Добре, влезте.

Стоун го последва в кабинета. Стените бяха украсени с афиши от предишните представления на Палмър. Помещението лъхаше на нещо за временно ползване и Стоун си помисли, че Палмър сигурно е принуден да премества офиса си всеки път, когато започва шоу в нов театър.

Палмър с жест му посочи да седне, след което взе кафето и извади от кафявия плик един геврек.

— Много отдавна не бях чувал това име — каза. — Какво общо има той с мен?

Стоун се настани в креслото.

— Зная, че преди години сте имали връзка със съпругата му, вследствие на което Мителдорфер я е убил.

— Нито ще призная, нито ще отрека подробно твърдение — присви очи дебелакът. — Адвокат ли сте?

— Да, но не в това си качество съм дошъл при вас.

Работех в полицията и именно аз арестувах Хърбърт Мителдорфер за убийството на жена му. Тогава ние не знаехме с кого е имала любовна връзка, затова не сме ви разпитвали.

— А сега защо ви е? Нали Мителдорфер е в затвора?

— Не е.

Палмър спря да дъвче геврека.

— Значи трябва да е умрял.

— Не. Неотдавна беше освободен от затвора.

— Боже мили! Мислех, че присъдата е до живот.

— Доживотен затвор не означава със сигурност до края на живота. Всеки осъден на доживотен затвор може да бьде помилван.

Палмър остави геврека и отпи от кафето си. Беше придобил загрижен вид.

— Кажете ми, господин Палмър, Хърбърт Мителдорфор знаеше ли кой е любовник на жена му?

Палмър преглътна с видимо усилие.

— Не мога да отговоря със сигурност — каза. — Все пак, Арлин смяташе, че той я подозира, макар да не бе сигурна дали знае кой съм аз. Бях клиент на фирмата, в която работеше. Един ден се срещнахме именно там. Това е единственият път, когато той ни е виждал заедно, поне доколкото ми е известно, а тогава срещата стана съвсем случайно. Всъщност Хърби ни запозна. Някаква искра прескочи между нас и аз я изчаках отвън да излезе, после я поканих на кафе…

— Колко време продължи връзката ви?

— Четири или пет месеца, май. Съвсем до… смъртта и.