Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Добре.

Слязоха в гаража, където Стоун запозна Сара с Боб Бърмън — нисък здравеняк на около четиридесет години. Качиха се в колата, Боб седна зад волана и подкара на заден ход, за да я изкара от гаража.

— Тръгваме нарочно доста по-рано, Боб, карай по обиколни пътища, за да се убедят полицаите зад нас, че никой не ни следи.

— Добре, Стоун — кимна Боб. — Ти да не си събираш багажа?

— А, не — отвърна Стоун.

— Ти си знаеш.

После дълго се въртяха из улиците, напредвайки малко по малко към центъра и едва след половин час пристигнаха точно навреме при задния вход на галерията.

Бърмън слезе и се разходи наляво-надясно по пресечката. После се върна и отвори вратата на колата.

— Изглежда чисто — каза на Стоун.

Стоун бързо преведе Сара през тротоара до входа. Там Едгар Бергман държеше вратата отворена. Бърмън премести един знак от запазеното място, паркира там колата и застана на входа.

— Да се е случило нещо необичайно днес? — попита Стоун.

Бергман поклати отрицателно с глава.

— Нищо, освен че след статията в „Таймс“ ни затрупаха с нови потвърждения за присъствие.

— Всичките ли ги познавате?

— Повечето са от хора, на които сме изпратили покани, има и неколцина дилъри. Мисля, че ще дойдат и около дузина непознати, на които дори не съм чувал имената.

— Ще ви помоля да им отделите специално внимание, когато пристигнат.

— Ще уведомя администраторката ни — прие Бергман.

Влязоха във все още празната галерия.

— Всичко изглежда прекрасно, Сара — огледа се наоколо Стоун. — Ще ме извиниш ли за малко, трябва да поговоря с Едгар и администраторката.

Приближиха се до рецепцията при главния вход, където Стоун се запозна с администраторката и със съпругата на Бергман — Имам намерение да постъпим така — представи плана си Бергман. — Съпругата ми и аз ще посрещаме тук гостите. Когато влезе непознат за мен човек, ще се обърна към вас и ще ви кимна. Добре ли е така?

— Много добре — съгласи се Стоун. — Ще се постарая да не съм далеч от вас.

— Всичкото това вече ми лази по нервите — оплака се Бергман.

— Сигурен съм, че всичко ще мине добре; има още двама полицаи в кола на улицата, друг мой човек охранява задния вход — уведоми ги Стоун, след което започна да разглежда картините. Приближи се да огледа отблизо една, която особено привлече вниманието му, и се върна при Бергман. — Колко струва картината с номер 36?

Бергман разгърна каталога.

— Шест хиляди долара, тя е една от най-малките по размер.

— Сложете й знак, че е продадена, моля — поръча Стоун и подаде кредитната си карта на администраторката.

— За мен е удоволствие.

— А кои две купи господин Бианки?

— Ами номер… — Бергман се сепна от почуда. — Чакайте, как разбрахте това? Направихме сделката съвършено конфиденциално. Той ще бъде много възмутен, ако реши, че съм споделил с някого.

— Това е само мое предположение. Снощи вечерях с него и той спомена за картините на Сара.

— Разбирам — облекчен каза Бергман. — Купи картини № 6 — ето я там, при цветята, и № 14 — голямата, в центъра на северната стена.

— Добро око има — отбеляза Стоун, докато гледаше споменатите картини.

— О, да. Надявам се да запазите дискретност за покупката. Той ми е дългогодишен клиент, нямам никакво намерение да го отблъсквам с нещо.

— Разбира се — кимна Стоун. Вдигна поглед и зърна влизащия в галерията Дино, облечен с фрак. — Не си ли прекалено наконтен?

— Да бе, така е — отвърна Дино. — Говорих с Андерсън и Кели отвън. Някой охранява ли задния вход?

— Боб Бърмън е там, той ни докара.

— Добре.

Стоун му обясни как ще действат в случаите, когато пристигне непознат за Бергман човек.

— Смятам, че държим всичко под контрол — каза Дино. — Нервен ли си?

— Малко.

— И аз. Ще ми се да не ни беше идвало да главата всичко това. Статията в „Таймс“ ме притеснява.

— И мен. Но направихме всичко, каквото ни е по силите. Сега да се опитаме да се успокоим и да се наслаждаваме.

— Ти се отпусни — каза Дино, — аз ще си остана нервен.

Появиха се първите гости и постепенно потокът от хора се увеличи. Стоун следеше как съпрузите Бергман посрещаха пристигащите гости. От време на време показваха с уговорения знак, че не познават посетителите.

Дино не изпускаше от поглед непознатите, но всички те се държаха прилично. В разгара на вечерта Стоун се обърна към Дино:

— Ще наблюдаваш ли за малко сам? Искам да огледам отвън.

— Да, разбира се.