Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Не загрявам.

— Пуснали са го.

— Освободен под гаранция?

— Не, освободен е безусловно.

На Дино му потрябва доста време, за да проговори.

— Я го виж ти, малкото лайно! Сигурно доста се е подмазвал на Варковски през тези дванадесет години.

— Не бих се учудил. Ходих до магазина, от който е купувал канцеларски стоки за затвора, и разбрах, че там Мителдорфер си е имал офис.

— Офис?! За какъв дявол?

— Точно така реагирах и аз. Продавачката ми каза, че е държал там компютър и се е занимавал с борсови операции.

— Виж го ти! Обзалагам се, че знам за кого.

— За Варковски.

— Съвсем прав си, но не изключвам да е участвал началникът на затвора.

— Продавачката се похвали, че и на нея, и на собственика на магазина е помагал с тънки съвети.

— Да си чувал нещо подобно досега?

— Никога през живота си.

— Е, и къде е сега Мителдорфер?

— Никой не знае. Или поне така твърдят всички. Според дамата от магазина, казал само, че тръгва на запад.

— Божичко! Дано да е така — каза Дино. — Хич не ми се ще да се срещам отново с този тип.

— Някой е отишъл до магазина с черен пикап и му помогнал да си изнесе компютъра и папките.

— Не му липсват приятели, значи.

— О не, поне докато е жив Варковски. Не бих се учудил ако именно капитанът му е помогнал за преместването. А ти какви новини имаш?

— Накарах двама инспектори да прегледат всички разследвания, които заедно с теб сме водили като партньори. Почти всички, които сме пратили на топло, са все още в затвора.

— Нещо около нашия човек?

— Скрил се е. Мисля, че си ближе раните, нанесени от Мери Ан. С превръзка на ухото всеки ще го забележи.

— И ние не видяхме някой да ни следи, когато се измъквахме от града.

— Да, така твърди и Кракауер.

— А пък щом излязох на магистралата „Уестсайд“, направо никой не можеше да ме задмине.

— Какво чудо караш?

— Почакай и ще го видиш с очите си.

— Как е хотелът?

— Прекарвам си страхотно, като изключим факта, че сега говоря с теб, вместо със Сара.

— Чао тогава.

— Чао! — Стоун затвори телефона и се върна на масата.

— Дино беше, нали? — попита Сара.

— Той.

— Значи е знаел преди мен къде ще прекараме уикенда?.

— Че аз да не съм имал намерение да поднасям изненада на Дино?

— Добре казано.

— Гладна ли си?

— И още как!

— Госпожице, донесете листа за храната и вината, ако обичате.

Ометоха до шушка пушената сьомга, печения фазан и бутилката хубаво каберне и заситени, се качиха в апартамента си.

След като се любиха, Стоун се разнежи:

— Много ми е приятно с теб. Бих искал да си до мен постоянно.

— Моля се на Бога това да не е предложение — каза тя, повдигайки главата си от рамото му.

— Не е, все още.

— Но не задълго, така ли?

— Твоя воля — въздъхна той, — но бих искал да ти припомня, че поне формално ти нямаш дом.

— И кой е виновен за това?

— Аз, вината е изцяло моя. И за да я изкупя, ти предложих легло… по-точно дом.

— При това много хубава къща — каза Сара, — тя беше направо в развалини по времето, когато отпътувах за Италия.

— Как смяташ, дали ще се чувстваш в нея като у дома си?

— Мисля, че с теб ми е уютно.

— Е, значи всичко е наред.

— Напротив.

— Какво?

— Нали знаеш — аз съм момиче от провинцията, на мен ми трябва къща извън града.

— И къде да бъде?

— Само не в Хамптън, на тамошните хора съм се нагледала достатъчно.

— Тогава къде?

— Защо не тук, харесва ми?

— Не мисля, че този хотел ми е по джоба. Не мога го платя, дори и да взема кредит.

— Тогава ще ме устрои една обикновена къща, не много голяма, нещо като хижичка.

— Не звучи зле — съгласи се той. — Защо не потърсим утре някой агент на недвижима собственост?

— Сериозно ли го казваш, Стоун?

— Да не мислиш, че го казвам само защото ме прие в леглото си?

— Да.

— Значи си продажно момиче.

— Ще видим утре сутринта — промърмори тя и притисна голото си тяло към неговото.

Стоун заспа с една-единствена мисъл в главата — къде ли би могъл да се намира в момента Мителдорфер?

Стоун седеше в джипа на мястото до шофьора и се опитваше да не заспи. Зад волана на черния „Рейндж роувър“ беше Каролин Клем, агент на недвижими имоти. До този момент им бе показала около дузина къщи; всичките хубави, но все с нещо не подхождаха. Сара дремеше на задната седалка. Колата спря рязко и окончателно разсъни Стоун.

— Какво ще кажете за тази? — попита агентката.

Стоун огледа къщата отпред — много голяма и красиво облицована с дърво.