Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Колко иска за нея вдовицата?

— Нещо в рамките на… — и продавачът назова една сума. — Сигурен съм обаче, че тя много иска да я продаде незабавно.

— Ясно — каза Стоун и провери дали не е забравил чековата си книжка.

— Колата е навъртяла около двеста километра, разполага с всички стандартни опции за S600 — продължи продавачът, — включително и мобилен телефон и отделен климатик за задната седалка. С всичкото допълнително тегло на екстрите и блиндирането достига сто километра в час за шест секунди, а и няма стандартното електронно ограничение на скоростта до 210 км/час.

— Каква е максималната й скорост? — попита Стоун, стараейки се да диша дълбоко и равномерно.

— Господ знае — отговори продавачът.

— Попитайте, моля, вдовицата, дали я удовлетворява офертата ми от… — и Стоун уточни каква сума е готов да плати. — Моля да й предадете, че предложението ми е окончателно.

— Позволете ми да се обадя — каза продавачът и отиде към телефона на бюрото си.

Стоун пообиколи колата, погледна багажника и после вдигна капака на двигателя. Погледна вътре и ахна.

Не беше виждал по-голямо техническо чудо, остроумно вместено в нещо, което изглеждаше прекалено малка кола за толкова мощ. Освен това всички части блестяха.

Затвори капака и погледна колелата. Прецени, че сигурно са по-широки от нормалните с поне шест сантиметра, като задните бяха по-широки от предните, а гумите бяха от нископрофилните.

Продавачът се върна при него.

— Госпожата прие офертата ви — каза той, леко изпотен. — Как ще платите — в брой или с кредитна карта?

— В брой, изцяло — отговори Стоун, изваждайки чековата си книжка. — Кога ще мога да я откарам?

— Тя е готова. До половин час ще е изцяло ваша.

— Дали ще можете да ми осигурите и действащ номер на вградения мобилен телефон дотогава?

— Бъдете сигурен — изфъфли продавачът, за малко да остане съвсем без дъх.

Стоун караше влудяващо бавно в градския трафик. Зад него се движеше колата с двамата полицаи, а на седалката до него Сара усилено изучаваше инструкцията, получена като добавка към техническото описание на автомобила.

— Тук пише, че електрически задвижваните сенници на задните места са изработени от материал, който може да спре всеки летящ срещу него… — Спря да чете и попита: — Летящ какво?

— Просто летящ. Имат предвид куршум или шрапнел. — … Който е успял да пробие задното стъкло — дочете тя, след което откри съответното копче на подлакътника и задвижи с него няколко пъти сенника нагоре и надолу. — Хитро — каза доволна. — А има ли вградени картечници като в колата на Джеймс Бонд?

— Не, разбира се. Явно не трябваше да ти казвам за допълнителното блиндиране.

— О, да знаеш колко ме радва това, че е блиндирана. Предизвиква едно такова приятно, топло вътрешно усещане… Ти сега накъде ме караш?

— Това е изненада.

— И колко ще трае тази изненада?

— Обикновено е по-малко от два часа, но сега имам намерение да спра за малко по пътя.

— И къде ще спреш за малко?

— В Осининг, щата Ню Йорк.

— Уф… Струва ми се, че е ужасно местенце.

— Доста от тамошните жители са на същото мнение.

— И защо ще спираме там?

— Искам да питам нещо един човек. — Стоун зави по западната магистрала и набързо остави потока от коли зад себе си. Натисна педала повечко и веднага усети как ускорението на колата го прилепи плътно към облегалката.

— Боже мили! — възкликна Сара.

— Точно така — каза Стоун, докато наблюдаваше как следващата ги полицейска кола ставаше все по-малка.

После натисна един от запаметените номера на мобилния телефон.

— Кракауер — отговориха му веднага.

— Благодаря ти, Кракауер — обади се Стоун. — Оттук нататък е моя грижа. Можеш да докладваш на лейтенант Бакети, че си ме извел невредим извън града.

— Ясно — каза Кракаеур, — и гледай да не се връщаш.

Стоун изключи линията, задейства антирадарното устройство и се съсредоточи в управлението, внимавайки за полиция. Стори му се, че за по-малко от половината от обичайното време стигнаха до магистралата „Сомил ривър“, по която се насочи на север. Прекоси река Хъдсън по моста „Тапан 3“ и пое по нюйоркската автострада.

— Край това странично стъкло се чува слаб шум — каза Сара. — Струва ми се, че при колко… 120 км в час, не би трябвало да се чува нищо.

— Само, че ние се движим със 180 — поправи я Стоун.

— Уха! Няма ли да ни арестуват?

— Едва ли. — В този момент забеляза в лентата за насрещното движение пътен полицай, който направи обратен завой и тръгна след него. Докато ускори, за да го настигне обаче, Стоун вече беше намалил скоростта до разрешените 100 километра в час. Видя как полицаят започна да пипа нещо по таблото на автомобила си объркан и озадачен израз на лицето, след което направи отново обратен завой и отпраши в южна посока. — Блок. — каза на глас Стоун.