Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Е да де, търгуваше много активно, всеки ден прекарваше пред компютъра и говореше по телефона с брокера си. Научи и нас с господин Вилхелм на много полезни хитрини и ние наистина си докарахме печалби. Стана ми мъчно, когато Хърби си замина.

— Благодаря — каза Стоун.

— Заповядайте пак при нас. Да предам ли на господин Вилхелм, че сте идвали?

— Не, едва ли има смисъл. Впрочем, дали знаете новия адрес на Хърби?

— Съжалявам, не. И господин Вилхелм не го знае, Хърби само ни каза, че отива някъде на запад.

— Колко далеч на запад?

— Не зная, наистина, каза ни само, че ще ни се обади, след като се установи някъде.

— Разбирам. Разкажете ми как Хърби си прибра компютъра и чекмеджетата с папките.

— Дойде един човек с пикап. Предполагам, че го беше наел.

— Този пикап имаше ли надпис с името на фирмата?

— Не, беше обикновен, черен.

— Можете ли да ми опишете външността на шофьора?

— О, съжалявам, не му обърнах особено внимание, обслужвах клиенти в момента.

— Още веднъж, много ви благодаря за помощта — сбогува се Стоун. Докато се връщаше към колата, го измъчваше въпроса за какъв дявол „Синг-Синг“ ще пуска всеки ден един затворник, който да прекарва следобедите си в борсови спекулации.

— Всичко ли свърши? — попита го Сара в колата.

— Дори себе си довърших — унило отвърна Стоун. А сега?

Влязоха в щата Кънектикът по 1–84, а при Саутбъри Стоун зави по междущатската магистрала и продължи в северна посока. Колата се държеше като жива, прилепваше се към шосето на завоите и бурно ускоряваше по правите участъци.

— Кога ще разбера къде отиваме? — попита Сара.

— Когато пристигнем — отвърна Стоун. — А сега се наслаждавай на пейзажа, нали природата освежаваше тъканите ти, забрави ли какво ми каза?

— Че аз и в момента ги усещам как пулсират.

В Удбъри Стоун сви наляво по магистрала 47 и след малко влязоха в община Вашингтон.

— Охо, Вашингтон — зарадва се Сара, — преди години съм идвала тук на разходка. Беше чудесно!

— Много се радвам, че го харесваш — каза Стоун зави по път, обозначен с табелка ХОТЕЛ „МЕЙФЛАУЪР“. После минаха покрай едно езеро, изкачиха се по стръмен склон и малко след това спряха пред хубава сграда, облицована е дърво.

— Това е чудесно местенце — каза Сара, — как си го открил?

— Не беше много трудно — отговори Стоун. — Миналата година писаха в едно списание, че е най-добрият провинциален хотел в Америка. Изрязах си статията от списанието.

— Добро хрумване.

Един младеж пое багажа им и ги отведе в приятно обзаведен апартамент, с изглед към цветните градини зад хотела.

— Имате ли запазена маса за вечеря, господине? попита пиколото.

— Нямам. Ще ми направите ли тази услуга — да резервирате маса на мое име за 20 часа?

— Разбира се. За ресторанта трябва да сте със сако, може и без вратовръзка.

— Благодаря. — Момчето получи щедър бакшиш и излезе. — Е — обърна се Стоун към Сара, — имаме два часа до вечерята, ще се позабавляваме ли през това време?

Тя се хвърли в прегръдките му.

— На мен ми трябва час за душ и обличане. Това означава, че разполагаме с цял час време за свободна програма, без надзор.

Стоун промърмори, докато я целуваше:

— Без надзор?!

— Е, не съвсем без хич — отвърна Сара, започнала да го разкопчава, — аз ще упражнявам надзора.

Освежени и изцяло отпуснати, слязоха за вечеря в седем и половина и заеха една маса до прозореца в приятния бар-ресторант.

— Спокойно мога да си живея тук — каза Сара, — тази маса и леглото горе ще ми бъдат напълно достатъчни.

— Е, чувал съм и по-лоши идеи — кимна Стоун.

До тях изникна млада келнерка.

— Ще желаете ли нещо за пиене, господин Барингтън?

Стоун погледна Сара.

— Един коктейл с водка, силно охладен и леко подсладен — поръча тя.

— Нека бъдат два — добави Стоун.

Малко след това, когато вече отпиваха от прозрачната бледозеленикава течност от чашите си, келнерката се появи отново.

— Търсят ви по телефона, господин Барингтън. Идете до рецепцията, ако обичате.

— Извинявай — каза Стоун на Сара и взе чашата със себе си. Отправи се към предното фоайе, където му показаха телефонната кабина. — Ало?

— Аз съм, Дино. Разбрах, че караш нещо убийствено…

— Това е самата истина, ще ти го покажа в началото на другата седмица.

— Добре. Как мина с Мителдорфер?

— Не мина.

— Да не би Варковски да ти е попречил да се срещнеш с него?

— Нямаше с кого да се срещна.