Том Клэнси - Под обсада

— Къде е третият терорист? — попита той.

— Четвъртият ред на балкона от горе надолу — отвърна полковникът. — Държи едно от децата.

Роджърс изруга. Не бе видял сред момичетата долу Харли Худ. Сигурно онзи негодник бе хванал нея.

Междувременно Огъст застана на четири крака и пак запълзя към стълбите. Хвана се за дървения парапет и започна да се изкачва. Явно му беше много трудно да върви, прехвърляше почти цялата си тежест на лявата ръка, а с дясната държеше пистолета, насочен право напред. Не се наложи Роджърс да го пита какво прави — полковникът искаше да привлече вниманието на терориста.

Генералът бе застанал между заложниците и балкона. Мнозина от делегатите също се изправиха и се втурнаха към прозореца, изтиквайки момичетата. На Роджърс направо му идеше да ги застреля. Но не искаше да се обръща с гръб към балкона — там все още се спотайваше един от терористите.

Помещението малко по малко се опразваше, дебелият плат на пердето поне засега удържаше отровния газ. На Роджърс му се искаше да изтича в северния край на залата, за да прикрива Огъст, знаеше обаче, че трябва да осигури безопасното изтегляне на заложниците. Загледа как приятелят му продължава да куцука нагоре.

По едно време се извърна да види какво става с момичетата. Всички вече бяха напуснали помещението, последните делегати също се насочваха към прозореца. Точно тогава откъм балкона проехтя изстрел. Огъст отметна ръце назад, изпусна пистолета и отскочи към стената. След миг се свлече по гръб на пода.

Роджърс изруга и хукна към стълбите. Терористът се изправи и стреля и по генерала. Роджърс не си беше сложил бронежилетка и се наложи да залегне на пода пред балкона.

— Не се притеснявай! — изкрещя му престъпникът. — И ти ще си получиш своето.

— Откажи се! — извика в отговор Роджърс и запълзя по корем към стъпалата.

Терористът не му отвърна. Най-малкото с думи. Единственото, което Роджърс чу, бяха два изстрела и писък.

Генералът изруга. „Ще го убия на място“ — закани се горчиво той и веднага се изправи с надеждата да повали терориста, докато той не се е обърнал и не се е прицелил.

Но закъсня. Само видя как похитителят изпуска оръжието, как се завърта като пумпал и се свлича върху облегалката на един от столовете. В гърба му, там, откъдето куршумите бяха излезли, зееха две големи рани. Роджърс пристъпи към стълбището и видя, че Огъст още лежи по гръб. Върху десния му джоб личеше дупка от куршум.

— Тоя кретен трябваше да внимава повече — рече Огъст и извади втория пистолет от джоба си.

Дулото на лъскавата берета още димеше.

Роджърс усети как камък му пада от сърцето, ала далеч не бе така доволен, когато се обърна към стръмния балкон. Някъде там се спотайваше третият терорист, който очевидно държеше Харли Худ за заложница. По време на престрелката не се чуваше никакъв — това не беше на добро. При отворената врата беше приклекнал служител от охраната на ООН. В заседателната зала цареше зловеща тишина, нарушавана единствено от съсъка на газа, излизащ от кутийката. После всички чуха глас, долетял от пътеката между седалките на горния балкон.

— Хич не си въобразявайте, че сте победили — подвикна Ренолд Даунър. — Единственото, което направихте, е, че благодарение на вас ще грабна по-голяма част от откупа.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:15 ч.

— Излязоха — изкрещя някакъв младеж във фоайето на Държавния департамент. — Децата излязоха, здрави и невредими са!

Родителите отвърнаха кой със смях, кой със сълзи, всички наскачаха, започнаха да се прегръщат, после се отправиха към вратата. Докато излизаха в коридора, получиха и официално потвърждение. При тях да ги посрещне дойде униформена служителка от службата за сигурност към Държавния департамент. Беше на средна възраст, с къса кестенява коса и големи кафяви очи, върху ламинираната значка на униформата й пишеше, че се казва Барони. Тя им съобщи, че децата изглеждали добре, но за всеки случай щели да бъдат прегледани в Медицинския център към Нюйоркския университет. Родителите щели да бъдат превозени дотам с автобус. Всички бяха много признателни и благодариха на жената, сякаш именно тя е спасила децата им.

Служителката упъти родителите към асансьора в дъното на коридора и си проправи път през навалицата, за да влезе във фоайето. Явно търсеше някого. Зърна Шарън Худ и я докосна по китката.

— Госпожо Худ, казвам се Лиса Барони — представи се тя. — Може ли да поговорим?